Защо именно Одеса? Който ме познава, знае, че съм посветила времето си на историята на Българската възрожденска литература. Мечтата ми, след като публикувах поредната си книга, беше да поработя в Одеските архиви и книгохранилища, тъй като в процеса на писане се бяха родили въпроси, чиито отговор можех да получа само там. Затова искрено се зарадвах, когато месеци след завършване на книгата беше обявен конкурс за лектор по български език и литература в Одеския национален университет „Иля Мечников“. Аз имах своята ясна цел и кандидатствах единствено за това място. Още повече, ОНУ е непосредственият наследник на Новорусийския университет, където бяха учили толкова много българи. Да попадне за четири години в Одеса и в ОНУ – какво повече може да иска един възрожденист!

В Одеса пристигнах в последните дни на август 2002 г. по море - подобно на Киро Тулешков, „приятел и съмишленик Ботьов“, на когото преди време бях посветила вдъхновение и сили. С Киро Тулешков, чийто спомени бях подготвила за издаване, вече бях преживяла пристигането в Одеса по море, разходките по знаменитата улица „Дерибасовска“, сблъсъка на ученика Ботев с Втора одеска гимназия. Сега ми предстоеше и аз да мина своите одески маршрути. Предстояха ми четири години, през които Одеса щеше да стане мястото на моето живеене, на победите ми над стреса и самотата, на създаването на нови приятелства, някои от които продължаващи и до днес.

Предстояха ми четири години на работа със студентите от българското отделение на Филологическия факултет на ОНУ. Мога да кажа с пълна увереност и с много тъга, родена от днешното състояние, че за мой късмет времето, когато работих в ОНУ, беше време на разцвет на българската филология там. Курсовете от първи до пети бяха пълни, колегите работеха интензивно изследователската  и преподавателската си работа. За моя искрена изненада те успяваха за доста кратко време да обучат възпитаниците си, които проговаряха книжовния български език. А основното ядро съставляваха бесарабски българчета, които говореха на своите диалекти. Преминаването от диалектна към книжовна норма е по-трудно отколкото проговарянето на нов, непознат език.  Резултатите от усилията на неколцината колеги-българисти не след дълго доведоха до превръщането на българското отделение към катедрата по Общо и славянско езикознание в самостоятелна катедра по Българска филология.

Ежегодно работех с около стотина студенти. За разлика от родния ми университет, където преподавах само на второкурсници, в Одеса водех лекциите по всички дялове на българската литература и се срещах със студентите в продължение на тяхното обучение от първия до последния курс. За мен това беше необичайно, но тази форма на работа ми позволи да опозная десетки бесарабски момичета, идващи от българските села. Впечатляваха ме фамилните им имена, пренесени от Прародината като свидетелство за далечните места, от където са се преселили предците им. Искизарова, Ромалийска, Влах, Грекова, Карачебан, Цвик … На мен техните имена говореха много по-ясно, отколкото на тях. И с учудване те научаваха, че някога Стара Загора се е наричала Ески Заара, а най-масовото преселение е тръгнало от Румелия. И така четири години те се учеха от мен, а аз се учех от тях. Защото светът на българските бесарабски села, от който идваха, за мен беше пълен с чудесата на съхранената традиция и език. И до днес преживявам стъписването си от говора на една първокурсничка, която се изправи пред курса да прочете реферата си. И до днес изпитвам притеснение от изненадата, която ме накара да се обърна, за да видя това чудо! А тя четеше спокойна и уверена своя текст за старобългарската литература. Може би старобългарският писател, за когото разказваше, щеше да е по-малко учуден, ако можеше да я чуе.

Много важно място за мен в Одеса стана Всеукраинският център на българската култура. Тук със студентите си  подготвях поредица от вечери-срещи с български бесарабски поети и с тяхното творчество. Благодарение на тези, организирани от директора на Центъра Димитър Терзи, вечери аз се срещнах с Михайл Бъчваров-Бондар, Нико Стоянов, Георги Барбаров, Владимир Калоянов. Интересът ми към тяхното творчество се беше проявил още в България, където с моя помощ един студент написа първата дипломна работа за българската бесарабска поезия. Но именно срещите във ВЦБК ме направиха предан почитател на бесарабските творци и изиграха важна роля в промяната на научните ми интереси. В продължение вече на 18 години аз проучвам както поезията, така и прозата, създадена на български език от родени в Бесарабия автори. Резултат са десетки статии, две антологии, една книга ...

Няма да съм казала нещо важно, ако не спомена за празниците, които посрещах с одеските българи, за хората, които изиграх с тях, за пътуванията до кримските и приазовските ни сънародници, до Задунаевка, Измаил и Чушмелий. За поклоненията на 2 юни пред бюста на Ботев на стената на бившата Втора одеска гимназия, за намирането на къщата на Васил Априлов, за трепета, който изпитвах всеки път, като минавах под балкона на Никола Палаузов, за работата си в Одеския държавен архив. И за още толкова много преживявания!

За мен четирите години в Одеса се сред най-важните граници, които съм минавала, най-важните върхове, които съм изкачвала, най-променящите периоди, които съм преодолявала. Трябва да призная, че любовта ми към Одеса се роди трудно, но тя ме беляза завинаги.

Здравей, Елена. Ще ми е интересно да прочета за българското възраждане и литературата. През миналата година изнесох доклад за нашите книжовнио школи. За моя приятна изненада ме наградиха. В моя блог има много писанио за Българската история, култура и традиции.
Поздрави!