СЪЩНОСТ И СПЕЦИФИКА НА БЪЛГАРСКАТА ВЪЗРОЖДЕНКА ЛИТЕРАТУРА

 

Първото уточнение, което искам да направя още преди да съм почнала да говоря за Българската възрожденска литература, е във връзка с израза турско робство. В изложението си го употребявам като название на период от историята на бг земи, който е период на османско владичество. Известни са ми споровете около названието робство. В Империята робска институция съществува официално докъм средата на 19 в., българите роби в класическия икономически и политически смисъл не са били – с изключение на отвличани отделни жени и мъже за продаване по робските пазари, деца и млади жени за харемите и момчета по т. нар. кръвен данък. Отвлечените в харемите са ок. 14 милиона, а взетите за еничари ок. 7 милиона, като в тези цифри са включени не само хора от българските земи, а изобщо от европейските владения на Империята. Робството в Империята е различно от това, което е по същото време в Америките. Робите са ползвани не в земеделието, а за къщна работа и като войска. Обикновено след определен брой години господарят е давал свобода на робите си. Най-тежко и безнадеждно е било положението на негрите, особено на мъжете негри.

Турско робство, иго обаче употребяват самите обитатели на Империята, т.е. това е своеобразен цитат, съобразяване с езика на времето. Приема се, че Паисий пръв употребява това понятие – той пише „турците завзели и поробили България“. Това название отразява не толкова реалните икономически възможности, които българите получават след началото на реформите в Империята, и които можем да видим проявени напр. в архитектурата от последните 10-летия преди Освобождението. То отразява факта, че християнските поданици на Империята са заплашени от често проявяващ се произвол, който става основна тема на възрожденската литература и периодика в нейния последен и най-зрял период.

Второто уточнение – за употребата на термините книжнина и литература и тяхната същност. Прието е да се говори за възрожденска книжнина и за възрожденска литература. Под книжнина се разбират текстове, които не се подчиняват изцяло на принципа на фикционалността и се родеят с различните варианти на публицистиката. Дори е изказвано мнение, че до 40-те години на 19 в. „публицистиката е моноформа на литературата“ (Георги Гачев, 1964 г.). Мнението е оспорваното и отхвърляно, но очевидно носещо информация, щом не е забравено. За художествена литература, т.е. за текстове, подчинени на принципите на художествената измислица (обработка, внушение), говорим от 40-те години на 19 в. В творби, създадени по-рано, се откриват елементи на такова внушение, като тази интерпретация е късна и се прилага към автобиографични и мемоарни текстове.

Трябва да се обговори и термина Възраждане, но това ще направя в следваща лекция.

Най-същественото в описанието на епохата е, че тогава се осъществява преход от Средновековие към Ново време – преход от традиционна към модерна ценностна система, което намира отражение в езика, в книжнината и в литературата, а също в бита, в облеклото, архитектурата, изобразителното изуство, музиката. Преходът е твърде бавен, затруднен от различни фактори, които най-общо можем да обобщим в два: 1. липса на независима българска държава и 2. принадлежност към Империя, в която официалната религия е различна от тази на българите. Т.е. през почти 5-те столетия, през които българите живеят в пределите на Османската империя (а онези в Македония – Пиринско и пр. - и до 1916 г.), те обитават държава, която принадлежи на различен от техния цивилизационен модел.

В резултат се създава специфично човешко поведение, човек със специфични битови и пр. навици, наричан в науката homo balkanicus, т.е. Балкански човек, и една култура, която в антропологията се нарича полихронна. Ще цитирам американския антрополог Едуард Хол /Edward T. Hall/, който въвежда първия теоретичен модел за разграничаване на съвременните култури. Той първи разбира, че отделните черти на културата трябва да се гледат като части от по-голяма система. Днес Едуард Т. Хол е всепризнат като Патриархът на междукултурните изследвания. Най-важните му книги са "Тихият език", "Скритото измерение" и "Отвъд културата" ("The Silent Language", "The Hidden Dimension" и "Beyond /бийонд/ Culture"). Като наблюдава как хората от различните култури общуват и действат, Хол стига до извода, че може да ги раздели по два критерия – по отношение на общуването и по отношение на времето:

По отношение на общуването - висок/нисък контекст (най-висок е контекстът в азиатските култури, най-нисък в западните, като при това в отделните случаи има различия. - Високият контекст е имплицитен, кодиран, в него има много неяснота и неизказаност. Главната функция на този стил е постигането и съхраняването на хармонията в отношенията. Много разпространен е сред източноазиатските култури, в които не са приети например директната конфронтация или категоричният отказ. Ако сте общували с японци, сте забелязали, че когато разговарят с вас, те не ви гледат в лицето, а отстрани на главата. При тайванците пък
при разговор те не отговарят веднага, а след определено време и това създава недоразумения.
Ниският контекст е експлицитен, прям, директен, без увъртания. Целта на общуването не е поддържането на хармония или на добри взаимоотношения, а формирането на яснота и постигането на резултат. Не се смята за неприлично да заявиш мнението си, дори то да не се хареса на отсрещната страна. Пример за такива общества са англоговорящите страни и Холандия.)

Другият критерии е по отношение на времето - полихронни/монохронни. (Как изполваме времето според Хол е един от най-безпристрастните и сигурни начини за дефиниране на междукултурните различия.

Монохронните общества, като САЩ, Скандинавия, Великобритания и други индустриални страни, гледат на времето като на ценен и ограничен ресурс. Англичаните казват "Времето е пари". Вероятно монохронността е възникнала и се е утвърдила през промишлената революция, когато стремежът за увеличаване на производството довел до въвеждането на смени и изискване за стриктно спазване на работното време от работниците. Отиваш на работа и работиш 8, 10, или 12 часа, без да мислиш за друго. Работата се планира предварително и предначертаният план се следва. Монохронните общества обикновено са ориентирани към постигане на цели и висока ефективност на работното място. /Ние сме взели от турците поговорка „Времето пари не струва“! През Възраждането българските интелектуалци опитват да променят това разбиране и да създадат различна – модерна – ценностна система. Още в първия бг периодичен орган – сп. Любословие, редакторът К. Фотинов в статия „Съвети съм млад търговец“ пише “Помни, че твое време е денги (пари)”. Трябва да кажем обаче, че въпреки усилията на възрожденците, българската култура е описана от Едуард Хол като полихронна./

Полихронните общества живеят по-бавно, съобразяват се с естествения биологичен ритъм на човека и намират за приемливо едновременно да се извършват няколко дейности. Ударението е върху хората и добрите отношения, а не върху постигането на по-високи резултати и перфектно представяне на всяка цена. В такава среда хората обикновено се интересуват как са другите и как са семействата им, обединяват се от неща отвъд служебните им роли и задължения, споделят си лични преживявания и чувства. За нас Хол пише: "България спада към така наречените „полихронни култури”, където хората духом живеят в няколко различни епохи едновременно. Тъкмо поради това в България е почти невъзможно да се формулира точно понятие за актуалност - понятие, с чиято помощ външният човек може да разбере политическите решения или литературните предпочитания на българите".

Трябва обаче непременно да подчертаем, че Българското възраждане решава успешно най-важната си задача – да създаде българска нация, да оформи българско национално съзнание – и доказателство за това е Сръбско-българската война. За защита на Отечеството се притичат всички – гимназистите (П. Каравелов разпорежда да не бъдат пращани на първата линия, за да се съхрани цвета на нацията), старците – напр. П. Р. Славейков, който тогава е на 58 г. и не подлежи на мобилизация, жените отварят сандъците, за да осигурят превръзки и т.н.)

Бг лит. се дели традиционно на два големи дяла – Средновековна и Нова. Новата се разделя на няколко поддяла, като началото на Новата е Възрожденската. През Възраждането се осъществява промяна

·       на мирогледа,

·       променя се жанровата с-ма на литературата,

·       човекът обръща поглед към земния живот

– т.е. в Средновековната култура и литература се изгражда вертикален модел на света – човекът е долу на земята и се стреми към Бога (много силно е казано напр. в Псалом 84, стих 6, където земята е наречена „долината на плача“ – този израз се употребява в литературата, напр. от Ив. Вазов в одата „Левски“ от „Епопея на з.“ – цикъл от стихотворения, който както прозата, писана от Ив. Вазов през 80-те год. на 19 в., бележи изчерпването на възможностите на възрожденската естетика: „Това расо черно, що нося отгоре,/ не ме помирява с тия небеса/ и когато в храма дигна си гласа/ химн да пея богу, да получа раят,/ мисля, че той слуша тия, що ридаят/ в тоя дол плачевни, живот нестърпим“.)

В Новото време моделът на света е хоризонтален, погледът е обърнат към опознаване на емпиричния свят.

Най-общо казано (ще имаме отделна лекция за границите на периода!) епохата, през която се създава Българската възрожденска литература, е времето от средата на 18 в. до 70-80-те години на 19 в.

През 17. и първите 10-летия на 18 в. основно се преписват произведения на религиозна тематика (през 17 в. има няколко изключения от автори – български католици, за които ще говоря отделно – те създават оригинални творби, някои от които на светска тематика). До средата ва 18 в. сред православните българи книжовните занимания се свеждат до преписване на стари произведения, а от края на 17 в. и на превеждане на нови – най-вече на сборника „Маргарит“ („Съкровище“) от нововизантийския книжовник Дамаскин Студит. Както казва историкът проф. Ник. Генчев, подвигът на бълг. книжовници в ранните векове на османско господство е, че успяват да съхранят писмеността на българския език с кирилски букви.

Промяна настъпва от средата на 18 в., като през втората половина на века облик на книжнината дават новосъздадените произведения, които са обединени от обща тема – историята на България, откриването на знанието, че някога е имало независима българска държава. (Изключение от историческата тема правят само автобиографичните бележки на Партений Павлович от края на 50-те год. на 18 в.)

Интересът към историческата тема определя и най-важната черта на Възраждането – пораждането, пропагандирането и утвърждаването на националната идея. Именно тази идея и нейното осъществяване определя същността на целия български живот от началото на Възраждането до края на 20 в.

НАЙ-ХАРАКТЕРНИТЕ ТЕМИ НА ВЪЗР. ЛИТ. Част от тези теми се появяват още в първата творба, която бележи категорично началото на Новото време – „История слбг“ от Паисий Хилендарски, и към тях се обръщат писателите до края на Възраждането и във всички лит. видове – поезия, проза, драматургия.

·       за изостаналостта на Османската империя; за беззаконията в нея; за незащитеността на българина

Именно усещането за беззаконие и незащитеност ражда и определянето на времето като „робство“ – самите възрожденци използват точно тази дума, което се отразява вкл. в заглавието на І-я бг роман „Под игото“, който завършва естетически заложеното във възрожденската литература. Темата за изостаналостта на Империята след средата на 19 в. често е решавана в сатиричен план – напр. Г. Раковски „Пиршество на турски велможи“, 1856 г. (това е една о 4-те творби, които са включени в първата книга на Раковски „Предвестник горского пътника“) – „Явно е всякому, кой е в Турско живял, кто турци са люди въобще съвсем неучени … и що до днешний ден ни едно систематическо учебно заведеиие (не) съществува за турски народ, но владее между им суеверие и невежество дълбоко. Все нихно учение състоява от религиозни книги, претълкувани от корана Мохамедов“. (достъпно онлайн)

·       От тук произтича и другата тема – за съпротивата

Отначало тази съпротива е духовна, интелектуална – тя се изразява в борба за независима от Цариградската патриаршия българска църква (макар и имплицитно, темата се проявява още у Паисий – „о, неразумний и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш, и не говориш на болгарски!?“) и в борба за просвета – нова и светска! Също така – още от Паисий, но и по-късно, напр. в руските разкази на Л. Каравелов от 60-те години на 19 в. – съпротивата се изразява и в съхраняването на българския език, на християнската религия и на характерната нравственост.)

·       Превръщане на идеите на Просвещението във водещи

от началото на 19 в., когато започват да се създават първите светски училища в нашите земи (Свищов, Карлово, Сливен). Темата за просветата и за светско знание дава облик на книжнината до 40-50-те год., тя е една от привлекателните теми в т.нар. школски диалози, които започват да се създават от 50-те години нататък. Тази тема води до създаването в белетристиката и на образа на интелигента в изостаналото бг о-во – най-напред в мемоарнобиографичните произведения на Н. Бозвели от 40-те год., а после в повестите на Друмев, Каравелов и Блъсков през 60-70-те год.

·       Последна по време в литературата се появява темата за соц. разслояване

Това става през 60-те и 70-те год. на 19 в. Конкретно това са темата за ролята на парите в съдбата на човека (от една страна – напр. Ученик и благодетели на В. Друмев, Крива ли е съдбата, Х. Ничо и др. повести на ЛК) и темата за живота на бедните (стихотворения на ПРСл). Темата за соц. разслояване се интерпретира и в трите литературни рода – поезия (ПРСл, Каравелов), проза (Друмев, Каравелов), драма (Войников, Т. Пеев)

Характерните  за Възрожденската книжнина и литература ЖАНРОВЕ (изброени хронологически) са:

·       Историографски съчинения (първият период на Възр. лит. е Историографски)

·       Публицистика (като стил и като жанрове)

·       Поезия

·       Автобиографии като начало на прозата. Проза

·       Диалози като начало на драматургията. Драматургия

 

Здравей, elenanalbantova. Хареса ми обяснението на нещата и събитията през османския период. Според мен правилния термин е" Османско владичество". В думите "литература" и "книжнина" съм забелязал, че хората не правят разлика. Дори мислят, че книжнина е остаряла дума. Паисий Хилендарски правилно е написал в "История славянобългарска", която съм чел три пъти( първият по задължение в училище, после от интерес).
Поздрави!