„МОЯ ЮЖНА РАВНИНА“ ИЛИ ЗА НАЧАЛОТО

проф. д-р Елена НАЛБАНТОВА

Университет „Св. Св. Кирил и Методий“, гр. Велико Търново, Р България

The main topic of the presented article is the first poetry book of the contemporary Bulgarian Basarabian poetry. I analyze the structure of the book, which has aesthetical and political background. The focus is also on the dream about the proto motherland, which the poet Petar Burlak-Valkanov keeps until the end of his life.

„Моя южна равнина“ – това е надсловът на стихосбирката, която поставя началото на съвременната бесарабска българска поезия. Стихосбирката, която прави от автора си Родоначалник и която предвещава посоки и интонации. Чрез тази книга Петър Бурлак-Вълканов започва да изгражда за бесарабци света на надличните пространства. Той се нагърбва с посочването на онези белези, които правят от отделния човек член на специфична общност. И до края на живота си запазва разбирането, че поезията трябва да бъде ангажирана с колективната съдба, че нейната функция е да легитимира чрез монументални, плакатно заявени знаци. Въпреки очевидно налаганите автоограничения, още в тази първа стихотворна сбирка той се обръща към теми, които пропагандират и мобилизират, и към мотиви, образи и настроения, които извеждат бесарабци от цикличното битие на селянина и ги обвързват с времето на историята.

Книгата се открива с кратък предговор от Андрей Германов, който започва с думите „Бих нарекъл тази книга необикновена. … защото тя е първата книга стихове, написана и издадена на български език от първия поет на бесарабските българи.“[1]

Предговорът съдържа 633 думи. От тях 313 са отговор на поставения в следващото трето изречение въпрос „кои са тези бесарабски българи?“. Трябва да си дадем сметка, че отговорът е адресиран не към читателите от България, а към читателите от Бесарабия. Книгата е издадена в Кишинев, тя се е разпространявала предимно в Бесарабия. Тя казва на бесарабци кои са всъщност те. В пет кратки абзаца Андрей Германов е разказал история, която е започнала „в легендарните времена от втората половина на осемнайсети век“ и продължава „досега“ – историята на „някогашните непокорни преселници“, чиято „издънка … е младият поет Петър Бурлак-Вълканов“.

За днешните по-млади читатели и в Бесарабия, и в България вероятно е трудно да си представят, че бегло разказаната от Германов история е звучала като откровение. Мога обаче лично да свидетелствам за свои срещи през 2006 год. с българи от разположеното извън бесарабския масива село Кубанка край Одеса, които също са съхранили старинния си български език, а край селото им са полегнали стотици надгробни кръстове на техни предци. През цялото време, докато заснемах това внушително, тъжно и запуснато поле, си повтарях стиховете на Георги Барбаров „Някога биле деца на земята си./ Сега са камъни на чуждите гробища!“[2]

На въпроса ми как са попаднали тук, далеч от България, хората от Кубанка не можаха да дадат отговор. Това според моя бесарабска кореспондентка се отнася за всички по-възрастни бесарабски българи. „От края на 90-те години – обяснява тя - с началото на тъй нареченото ново възрожденско движение започнаха да пишат изследвания, да преподават в училищата историята … и младите вероятно сега знаят повече, но не е от бабите-дядовците, а от „учените книги“....“[3]. Същото твърди и д-р Николай Тодоров: „В съветското училище, което при бесарабските българи е задължително и руско, категорично се забраняваше българската реч, а имената на Кирил и Методий, Христо Ботев, че дори и на самата България не се споменаваха изобщо.“ [8, 24]

Първото юбилейно отбелязване за създаване на българско село в Бесарабия е осъществено през 1962 год. в с. Чийшия – едно от най-големите и будни селища там и до днес. Събитието е организирано от бъдещия историк Константин Поглубко. В биографична бележка за починалия „твърде млад и неочаквано“ на 9 май 1983 год. учен  неговият колега Николай Червенков свидетелства: „На тържеството той изнесе доклад за историята на селото, от който селяните за пръв път научиха за миналото на своето селище. Празникът в Чийшия, душата на който беше К. Поглубко, стана заразителен пример на съседните български села, които едно след друго организираха подобни тържества.“ [10]

Колко рискове крие огласяването дори 15-тина години по-късно на историческата връзка между българската диаспора в Бесарабия и прародината България става очевидно от следния епизод, свързан с К. Поглубко: „Към стогодишния юбилей на освобождението на България от османско иго излиза неговата научно-популярна книга „Весна освобождения” … След появяването на тази книга един от кишиневските краеведи изпраща … писмо до Л. Брежнев. … обвинява автора, че пише от позиции на българските шовинисти … Последваха обсъждания, консултации. В края на краищата се разбра, че подателят е обикновен клеветник … Но какво струват тия преживявания на … Константин Поглубко ...“ [10]

Ето защо както със своя привидно непретенциозен предговор, така и със стиховете си, „Моя южна равнина“ е книга, която заема забележително място в историята на бесарабската българска поезия. Книга, която трябва да бъде четена чрез всичките си особености, чрез всичките си текстуални и паратекстуални елементи, чрез максимално отчитане на контекста, в който се появява.

Стихосбирката е отпечатана през 1967 год. в минимален за условията на СССР тираж от 1000 бр. „Но какъв пробив! – пише Анна Малешкова - Какво голямо бъдеще, какъв огромен дух, та всички ние да осъзнаем, че сме българи! Този дух още ни дава сили и надежди, че няма да се изгубим в безкрая, въпреки огромното лутане от държава в държава /…/

Книгата се разпространяваше – продължава мемоаристката - чрез книготорг „Союзпечать“, имаше във всеки град и село. За нас, българите това беше като мълния посред бял ден, той (П. Бурлак-Вълканов – Е.Н.) не обичаше да се хвали. Знаехме, че пише стихове и толкова. След излизане на книгата … първите срещи бяха в село Твардица. ... на почти всичките полеви станове по бригадите. Хората слушали с много голям интерес и били мълчаливи и тъжни, когато той е четял. /…/ Петър и Костито[4] се движеха двамата. Единият излизаше като историк с кратка лекция, а Петър допълвал със стихове.“[5]

„Моя южна равнина“ можем да оценим, само ако помним, че в конструирането й се сблъскват две сили: от една страна желанието на нейния млад автор да извика пред наистина смълчания свят на СССР, че в далечния му югозапад живеят хора, които въпреки изпитанията вече два века пазят своя език, своята родова памет, своята човешка гордост. Да легитимира изобщо съществуването на тези хора, от които дори прародината им се е отказала. И от друга страна композицията на стихосбирката е недвусмислена илюстрация на нуждата този вик да не стресне, да не предизвика репресия, да не бъде заглушен преди да е стигнал до света.

Това съобразяване изпъква в двете най-силни части на постройката - началото и финала на книгата. Като подкрепа на темата от заглавието, томчето започва с творби, посветени на родината. Обикновено човек има една родина. Тук обаче това са три творби, имащи за обект три родини: Русия, Буджака и България. Днес е очевидно, че се е наложило „Моя южна равнина” да бъде открита с тази троица и то именно в този ред – Русия - Буджака – България - по прагматични съображения. Това е индулгенцията, която поетът трябва да плати, за да стане изобщо възможно отпечатването на книгата.

От друга страна обаче в продължилия много десетилетия период на неартикулиране на познанието за историята и културата на прародината, в образа на Русия бесарабската интелигенция е откривала достатъчен идентификационен потенциал, удовлетворяващ нуждата от набавяне на чувството за принадлежност към една престижна както културна, така и историческа общност. Това пределно чисто можем да видим напр. в безименно стихотворение от петата сбирка на П. Бурлак-Вълканов [1, 8-10]. В него са призовани не като конкретни исторически личности, а като емблеми на определени качества, явно стандартизирани в масовото съзнание (вярност, смелост, шеговитост, мъдрост, братство), Александър Невски, Димитър Донски, Суворов, Кутузов, Богдан Хмелницки, за да завърши патетично „Русия моя, дай ми свойта вечност” [1, 9].

Още по-категорично, защото е заявено директно, тази нагласа можем да прочетем у Михайл Бъчваров. Разказвайки за раждането на любовта си към поезията, той реди „От славянски извор пиех -/ руско-българска чешма“[6].

***

Но да се върнем към наблюденията над конструкцията на „Моя южна равнина“. Тя се открива с краткото фанфарно стихотворение „Родино моя“, посветено на Русия. Книгата така фанфарно и завършва - с двустрофична неозаглавена творба с първи стих „Дорде кръвта клокочи“. В началото тонът е зададен от клишираните стихове „ти си на света зора,/ обична и слънчева Русия,/ родино моя, майчице добра!“. Във финала пак сме потопени в нищо не казващи клишета: „Дорде кръвта клокочи/ и крача, вдигнал ръст,/ …/ недей, сърце очаква/ тръбата за отбой!“

В тази рамка е заключена първата след 30-те години на ХХ в. българска бесарабска стихосбирка. В тези премерени редове са затворени едни от най-представителните творби на съвременната бесарабска българска поезия, сред които „Моите бесарабски българи“.

Надсловът на книгата е истинско попадение. В него е посочен онзи свят, който ще е темата, границата, вдъхновението на всички, които ще се проявят на българското бесарабско поетично поле. На 53 страници Петър Бурлак-Вълканов е събрал 39 стихотворения. Първите три рисуват сложната идея за родина, която бесарабци носят. След посветеното на Русия „Родино моя“ е отпечатана неозаглавена творба с първи стих „Мой край любим, Буджак мой ненагледен“ и на трето място - стихотворение със заглавие „България – моя втора майка“. Без да изпадам във формализъм, ще спомена, че първата творба е от две, втората от пет, третата от седем четиристишни строфи.

Второто и третото стихотворение задават стожерните ядра, около които се групират творбите в книгата. От една страна това е Буджака с неговия пейзаж, с неговите хора, с близките на поета. От друга страна това е блянът за невидяната и недостъпна България. От книгата на П. Бурлак-Вълканов в бесарабската поезия тръгва силно въздействащият мотив за негата по прародината, за трогателното желание някак да се докоснеш до нея, за копнежа да се слееш, да се разтопиш в заветната й пръст:

Седни, мамо, отново до мене /…/

Седни, мамо, и пак разкажи ми

за далечния край непознат./…/

И на другия ден дълго скитах

по баирите във мараня,

и повдигах се дълго на пръсти,

за да видя тази земя …[7]

Стоя самин, замислен и обветрен

накрай брега, до Черното море. /…/

Вълни, /…/ аз дълго мириса ви вдъхвам!

И в него сещам милия простор

на Тракия, на Тунджа, на Родопа,

на варненския порт. /…/[8]

Това са жерави! Със песен лиха

те във просторите на юг летят. /…/

Как искам аз да литна в тоя устрем

да няма никакъв граничен стълб.[9]

Ако да бях сега една снежинка

такава мъничка, светяща, бяла:

да ме подхване леденият вятър

на своите крила така големи,

да ме отвее надалеч от тука

над младата България цъфтяща

и да отпусне там крилата свои,

да падна аз полека на земята,

окъпана от обичта, от мъката

на нашите деди корави …

И грейне ли усмихнатото слънце –

да се стопя в полята разорани …[10]

За бесарабци България е като Ханаан – земята, от която са били прогонени, но която никога не са забравили. Земята, която е вечно млада, в която грее усмихнатото слънце, в която не е страшно да умреш. Както ще напише след години Георги Барбаров, „Българийо,/ не в твоите небеса искам да летя,/ не в твоите треви искам да газя/, а сън спокоен да заслужа в земята ти.“[11]

В първата стихосбирка на Петър Бурлак-Вълканов се проявява и друга особеност на неговия поглед към България – ненаситният стремеж прародината да бъде назовавана, да бъдат изброявани нейни знакови топоси. Както малкото дете повтаря без причина, но с упоение думичката „мама“ или пък влюбеният - името на любимата си, така и този пръв съвременен бесарабски поет още в „Моя южна равнина“ реди имената на „милия простор“ - Тракия, Тунджа, Родопа, варненския порт. През следващите години той ще напише пътеписна книга за България, ще създаде стихотворения със заглавия „Песен за Добруджа“, „Чайките в Добрич“, „Изказване от Черни връх“, „Рила се издига пак пред мен“, „През Твърдишкия проход“ и др., а последната си стихосбирка, в която като в транс реди десетки имена на места от България, ще назове „Стара планина“. Така животът диктува една впечатляваща символика чрез надсловите на началната и на оказала се финална сбирки на доайена на бесарабската българска поезия: започнал от своята „южна равнина“ той приключва творческия и житейския си път с поклон пред „Стара планина“[12].

ЛИТЕРАТУРА

1.      Бурлак-Вълканов, П. Равноденствие. Кишинев, Литература артистика, 1982, 74 с.

2.      Бурлак-Вълканов, П. Години. Кишинев, Литература артистика, 1989, 152 с.

3.      Бурлак-Вълканов, П. Моя южна равнина. Издание второ юбилейно. Кишинев, „Родно слово“, 1992, 52 с.

4.      Бъчваров, М. Скитник сред ветровете. Силистра, „РИТТ“, 2003, 78 с.

5.      Геров, Н. Речник на българския език (фототипно изд.) Т. VІ. Допълнение. София, Български писател, 1978, 336 с.

6.      Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София, Издателство на Българската академия на науките, 1974, 606 с.

7.      Съвременна българска поезия от Бесарабия и Таврия. Антология. Критически текстове. Съст. Ел. Налбантова. Одеса, „Друк“, 2006, 182 с.

8.      Тодоров, Н. Етнокултурната идентичност на българското малцинство в Южна Молдова. 1999. Ръкопис, 63 с.

9.      Учебник по родолюбие. Поезия българска бесарабска (ХІХ-ХХ в.). Съст. и ред. Н. Стоянов. Кишинев, Pontos Vector, 2001, 191 с.

10.  Червенков, Н. Константин Поглубко – изтъкнат учен-българист. (75 години от рождението му). – В: Българска община в република Молдова. – Достъпно на: span lang="RU">http://www.borm-md.org/bg/node/412

[1] Текстът е препечатан в [7, 54-55].

[2] Барбаров, Г. Преселници. – В: [7, 38].

[3] Писмо на Надежда Иджилова до мен във fb от 16 октомври 2012 год. Личен архив.

[4] Така Анна Малешкова нарича Константин Поглубко в писмата си до мен.

[5] Писмо от А. Малешкова до мен във fb от 21- 22 октомври 2012 год. Личен архив.

[6] Бъчваров, М. Моят Пушкин, моят Вазов. – В: [4, 18]

[7] Бурлак-Вълканов, П. България – моя втора майка. – В: [3, 9]

[8] Бурлак-Вълканов, П. Край Черното море. – В: [3, 12]

[9] Бурлак-Вълканов, П. Жерави. – В: [3, 14]

[10] Бурлак-Вълканов, П. Снежинка. – В: [3, 48]

[11] Барбаров, Г. Молба. На Иван Забунов. – В: [9, 161]

[12] Отделно обговаряне заслужава името, което този поет избира, за да се легитимира пред аудиторията. Фамилията си той строи от имената на рода на баща си и на майка си: „По майчино коляно пред мене се изправя/ един широколик и скулест – дядо Вълкан/ …// По бащино коляно родът ми е лумнал/ от дядо Боню (прякорът му е бил Бурлак)“ (Бурлак-Вълканов, П. Произход. – В: [2, 28]). Семантиката и на двете родови имена очевидно импонира на твореца, в чиято поезия преобладават героичните и патетични интонации. По повод вложения в името на рода Бурлак смисъл трябва да кажем следното. В т. VІ на речника на Н. Геров [5, 39] е включен глаголът „бурлея – върлувам“ („Вън бурлеяше силна снежна виелица“). В „Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век“ [6, 46] е поместено прилагателното бурлив с две значения, като онова за човешки качества е „неспокоен, размирен“, илюстрирано със стиха на Ив. Вазов „Но що паднахте вий, деца бурливи“. Самият П. Бурлак-Вълканов също използва прилагателното – „пролетна река бурлива“ (Бурлак-Вълканов, П. Надежда – В: [2, 19]).