Бесарабия е историческа област, разположена на север от Черно море между реките Дунав, Прут и Днестър. До 1812 г. с името Бесарабия е наричан регионът, известен днес като Буджак или Южна Бесарабия. След войната от 1806 – 1812 г. названието Бесарабия се разпростира върху цялата територия между Прут и Днестър. Преселения на българи тук се осъществяват още докато тези предели са в Османската империя, но миграцията на цели селища от българските земи е свързана с руско-турските войни от края на ХVІІІ и първата половина на ХІХ в. През 1812 г. по силата на Букурещкия мирен договор Бесарабия е отнета от Османската империя и присъединена към Русия, като още тогава големи маси от българи се приютяват на нейната територия. Преследвайки целта да обезпечат население в обезлюдения граничен край, руските власти започват политика по привличане на колонисти от различни народности и постепенно изработват съответното законодателство. Най-голям е делът на българите и на изселилите се от българските земи гагаузи, като и двете групи „предпочитат да се заселват по-близо до своята родина“ (Грек, Червенков 1993: 16). В Бесарабия те създават множество селища, съсредоточени около два административно-културни центъра – Болград и Комрат. Особено масово е преселението след Одринския мир от 1830 г., в резултат на което големи райони в Югоизточна България – в Странджа, Сливенско, Ямболско и Карнобатско – са буквално обезлюдени, а техният етнически облик се променя.
Като се почне още от войната 1806 – 1812 г. целта, която си поставя Руската империя, формулирана през 1811 г. от главнокомандващия ген. Михаил Кутузов, е „да привлече колкото може по-голям брой [...] хора трудолюбиви и полезни“ (Пак там, 16). Предвижда се срещу задължението да облагородят Бесарабската покрайнина, българските колонисти да получат значителни привилегии, които включват „особено административно устройство, независимост от местните органи на властта“, земя за лично ползване, парични средства за обзавеждане на стопанството, освобождаване от данъчни задължения за известен период от време и от военна повинност (Пак там, 13).
Заедно с тези облекчения, в стремежа си да укрепи своите югоизточни граници Руската империя полага последователни усилия да потиска поривите към народностна еманципация сред преселниците. Свидетелства за това можем да видим например при задържането и последвалото преместване далеч от южната руска граница на Петър Ганчев (Налбантова 2011), а също при арестуването в Акерман на Натанаил Зографски (Жизнеописание 1909). В случая с П. Ганчев, който е сред организаторите за Бесарабия на Втория браилски бунт през 1842 г., причините за противоречивата реакция на властите се крият от една страна в стремежа да се спазва установеният към онзи момент междудържавен принцип за непромяна на границите, а от друга – да се демонстрира вярност към доктрината за покровителство на балканските християни.
Не по-малко комплицирана е международната обстановка през 1848 г., когато Натанаил Зографски се опитва да работи за народностното пробуждане на бесарабските българи. Както пише д-р Ив. Думиника, родолюбивата му дейност „не останала незабелязана от царските власти и той няколко пъти бил арестуван и обвинен в разпространяването на „бунтовническа литература“. Според учения „причината, довела до задържането на българския духовник“ е „унгарското въстание (1848 – 1849 г.) в Австрийската империя“. „Руската империя знаела, че в случай на унгарски успех също така могат да постъпят етносите, които живеят по националните ѝ покрайнини.“ (Думиника 2017: 158). „По това време във всяка проява на национално съзнание в своите покрайнини Петербург виждал опасност за повторение на унгарския сценарий.“ (Думиника, Гуменный 2017: 21)
Важна промяна в съдбата на бесарабските българи настъпва в края на 50-те години на ХIХ в. След поражението на Русия в Кримската война през 1856 г. територията на Южна Бесарабия е присъединена към Молдовското княжество. Това са земите между долното течение на реките Дунав и Прут, където са разположени 40 български села и техният административен и културен център гр. Болград. След месец март 1860 г. поради политически натиск от страна на новите власти, но и с икономически мотиви, част от българите отново избират пътя на беженарството към Русия[1] и са заселени в степите на север от Азовско море. В тогавашните Бердянски, Мелитополски и Днепровски уезд на Таврическа губерния те основат 41 селища, образуващи „българска Таврия“. В резултат на пословичното си трудолюбие скоро преселниците превръщат „тоя край на обширна Русия в земеделско отношение [да] не стои по-долу от Америка“ (Греков 1990: 299).
Повечето обаче не напускат Бесарабия и през следващите 22 години живеят отначало в Молдовското княжество, а от края на 1861 г. – в Обединените княжества Влашко и Молдова. Северен Буджак с административен център колония Комрат, където са изградени 43 български селища, остава в пределите на Русия (Грек, Червенков 1993) (Белова 2004) (Дойнов 2005).
Както пише по този повод д-р Николай Тодоров, „българските колонии в Южен Буджак преживяват един период на истинско национално възраждане, което е неделима част от цялостния процес на общобългарското национално възраждане.“ (Тодоров 1999: 6) В руска Бесарабия условия за възрожденски подем не са постигнати, въпреки че в Комратското българско централно училище през първите години на неговото съществуване работят такива личности като родените в Лясковец (до Търново) Иван С. Иванов – попечител на бесарабските българи, Павел Калянджи и Петър Оджаков, Васил Диамандиев от Охрид и Димитър Н. Благоев от Самоков. Централното училище в Комрат, което съществува между 1862 и 1886 г., „не съумява да въплъти националния си характер по редица причини“ и „не успява да се изгради като българско национално училище“ (Челак 1993: 108).
Причината е заложена във факта, че българските преселници както в Северна Бесарабия, така и в Таврия се сблъскват с „установената [асимилаторска] учебно-възпитателна система“ в многонационалната Империя (Калоянов 2005: 33). На преселниците в сравнително отдалечената от границата Таврия не се разрешава използването на майчин език не само при обучението, но дори и в публичното общуване. В приазовските български села са забранени народните музикални инструменти и традиционните празници, „под предлог, че те били езически“. „След преселването си [...] таврийските българи живели в пълна безкнижовност. Само скътаните църковни книги им напомняли за писменото българско слово, с което предците им дарили „вси славяне“. (Пак там, 38 – 39) Както ще напише през 1943 г. таврийският българин Мишо Хаджийски, „Руските правителства, независимо какви бяха, винаги имаха един стремеж – да ни порусят.“ (Хаджийски 1994: 238) Провокирано от „развиващите се явления в обществения живот на Руската империя“, през 1906 г. този натиск довежда до основаването по инициатива на „изявилия се със заслугите си към българщината“ гимназиален учител Атанас Върбански на Таен български комитет в „столицата“ на таврийските българи с. Преслав, днес в Запорожка област (Калоянов 2005: 41).
Във времето от 1878 г. до 1918 г. Южен Буджак отново попада в пределите на Руската империя, а от края на Първата световна война до лятото на 1944 г. с кратко прекъсване от няколко месеца – в Румънското кралство. Докато през първите близо четири десетилетия българското население е обект на русификация, в периода между двете световни войни върху славяните в румънска Бесарабия се прилагат принципите на румънизация, мотивирана от т.нар. интегрален национализъм.
В защита на бесарабските българи се обявяват техните потомци, живеещи в България. През март 1918 г. те внасят в българското правителство Мемоар (Мемоар 1918), в който призовават парламента и обществеността да окажат помощ на българите в Бесарабия. Мемоарът е подписан от мнозина бесарабци, сред които Александър Теодоров-Балан – изтъкнат учен и пръв ректор на първото висше училище в България[2]; Александър Малинов – пет пъти министър-председател на България, подготвил обявяването на независимостта ѝ на 22 септември 1908 г.; ген. Данаил Николаев – участник в Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. и първи български генерал. След няколко месеца е създаден Съюз на бесарабските българи с цел духовното единение и отстояване на техните права (Устав 1927) (Тодоров 2004). В стремежа си да помогне на българите в Румъния Съюзът се обръща към международни организации с призив да въздействат върху Румънското кралство за изпълняване на подписаните от него международни договори от 1919 и 1920 години. Опит за създаване на организация, проучваща българите край Азовско море, е направен в началото на 40-те години на ХХ в., когато по инициатива на писателя Мишо Хаджийски е основан Институт за опознаване на Таврия (Георгиев 1992).
Общо взето обаче, както пише бесарабската историчка Мария Билга, през целия период след Освобождението „България се оказва недостатъчно силна, за да поеме протекцията на българите в Бесарабия и Таврия“ (Билга 2009). Особено трагична е съдбата на хиляди таврийски българи, които по призива на Мишо Хаджийски се завръщат в Прародината през 1943 – 1944 г. и биват оземлени от българската държава (Малешкова, Куртев 2016). След присъединяването на България към съветския блок по-голямата част от тях биват върнати в СССР и въдворени извън Таврия.
След Втората световна война земите на Бесарабия, заселени с българи, са присъединени към СССР, който ги поделя между съветските републики Украйна и Молдова. Нашите сънародници в Бесарабия, Таврия и Крим са подложени на различни форми на репресии, разкулачване и депортация. Хиляди от тях загиват (Грек, Червенков 1993а) (Бесарабските българи 1996) (Митков 2016).
Следвоенната история на българите в Молдова и Украйна се основава върху принципи, които игнорират историческите особености на развитие на народите, населяващи огромния многоетничен Съветски съюз (Грек, Червенков 1993: 207). „Като резултат – свидетелства бесарабският българин д-р Николай Тодоров – към 70-те – 80-те години българското население в Бесарабия […] беше изолирано от метрополията и не усещаше никаква духовна връзка с нея. […] българско национално самосъзнание […] имаха само отделни представители на интелигенцията […]“ (Тодоров 1999: 24). Тази констатация важи с не по-малка сила за таврийските българи.
От края на ХХ в. потомците на българските преселници са граждани на независимите държави Република Молдова и Украйна. Това води до много и противоречиви промени в социалното, демографското и културното състояние на диаспората.
Изброените драматични превратности в битието на бесарабските и таврийските българи диктуват историята на книжнината, създавана от тях.
Налбантова, Ел. История на българската литература в Бесарабия и Таврия XIX – XXI век. В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“. 2022, с. 13 – 17.
[1] За подробности вж.: (Грек 1993)
[2] Акад. Ал. Теодоров-Балан е бивал три пъти ректор на Софийското висше училище, днес Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
