Интерес към лиро-епическия жанр П. Р. Славейков проявава още в края на 40-те и през 50-те години на ХIХ в., когато създава поредица от творби на историческа тема, отразяващи съпротивата на българския народ през вековете ("Самуилка", "Кракра Пернишки", "Кралев Марко" и др.). Към възможностите на епоса поетът се обръща отново през 70-те години в "Бойка войвода" и "Изворът на Белоногата".

По своята тематика "Изворът на Белоногата" се отличава от останалите Славейкови лиро-епически творби. В тази поема творецът се насочва не към героично-патетични жестове, представящи готовността на българина с оръжие да защищава земята си. Тук върху основата на битов сюжет са разкрити патриотизмът и непримиримостта на обикновената селска девойка Гергана пред домогванията на поробителя да похити нейния свят и да го замени с непонятен и нежелан от нея живот.

За пръв път поемата "Изворът на Белоногата" е публикувана в сп."Читалище", кн. 10 от 1873. Както тук, така и при следващите й публикации приживе на П. Р. Славейков, тя е издавана без името на автора си. За времето на Възраждането това е нормална практика - анонимно са публикувани и много други Славейкови текстове. Показателно за отношението на поета към творбата обаче е обстоятелството, че тя е включена сред неподписани творби и в такова представително издание като "Българска христоматия" на Ив. Вазов и К. Величков (1884). Текстът е авторизиран едва през 1901 в редактираните от Пенчо Славейков "Избрани съчинения" на неговия баща.

В отношението на П. Р. Славейков към "Изворът на Белоногата" се проявяват характерни за развитието на естетическото съзнание процеси, свързани с утвърждаването на разликите между фолклорна и литературна творба и с разпространената в един етап от развитието на поезията ни убеденост, че близки до фолклорната традиция текстове не са престижни в биографията на своя творец. Този процес се проявява и в историята на критическия прочит на поемата.

Оценката, която литературната история дава на "Изворът на Белоногата" се движи от пълното отричане на художествени качества и разглеждането й като лоша имитация на фолклорни образци (Б. Пенев), през представянето й като плод на разколебано естетическо мислене (Б. Ничев), до утвърждаването й като "ярка национална творба" (П. Динеков) и "най-хубавата българска поема" (Т. Жечев).

П. Р. Славейков пише "Изворът на Белоногата" в един драматичен момент не само в своя личен живот, но и в развитието на българската национална идея през Възраждането. Преживял краха на социалните си илюзии след разрешаването на църковния въпрос, в продължение на две години поетът създава своите най-представителни и обществено значими стихотворения на гражданска тематика - елегиите "Не пей ми се" (1870) и "Жестокостта ми се сломи" (1873) и поемата "Изворът на Белоногата" (1873). Според изследователите на творческия път на П. Р. Славейков външен тласък за движението на изповедта от първата към втората елегия, както и за постигането на дълбочината на прозренията в поемата поетът получава от вестта за разгрома на Вътрешната революционна организация и за гибелта на В. Левски. Трагедията на народа му довежда твореца както до най-дълбокия трагизъм, познат на възрожденската поезия ("О, спи ли бог? О, бог не види ли?"), така и до философското осмисляне на съдбата на нацията като поредица от неотменни жертви.

В основата на конфликта лягат опозициите "свое-чуждо", "ние-другите", познати на възрожденската литература още от първите й творби. От "Житие и страдания грешнаго Софрония" до поезията на Н. Геров и Д. Чинтулов новият герой на литературата е подвижният човек, героят на пътя, устремен към непознатото и виждащ смисъла на съществуването си в разрушаването на статуквото и преминаването на национални, културни или социални граници. В края на 60-те и през 70-те години, когато се засилват контактите с Европа, особена острота получава осъзнаването на заплахата от загуба на националната идентичност и добродетели. Против безогледното навлизане на несвоиствена за българския манталитет цивилизация се обявяват поети, публицисти, драматурци, прозаици. Появяват се повестта "Злочеста Кръстинка" на Ил. Блъсков, драмата "Криворазбраната цивилизация" на Д. Войников, сатирата "Европеизъм в Шумен" на Р. Жинзифов, поемата "Изворът на Белоногата" на П. Р. Славейков, в които като висша добродетел се изтъква верността към националната традиция и привързаността към родния дом. При сблъсъка с новата цивилизация най-големият проблем за българина се оказва нравственият. Докато повечето от авторите на 60-70-те години осмиват "деморализацията", П. Р. Славейков се обръща към дълбините на народната душа, към онова светло и чисто, върху което се крепи светът на българина, за да открие там надежда за бъдещето.

В своята първа публикация поемата "Изворът на Белоногата" е придружена от епиграф, който съдържа няколко съществени за вникването в творбата елемента: 1. Въвеждане на конкретни географски реалии, характерно за възрожденската книжнина и свидетелстващо за вида художествена условност, на която тя се подчинява; 2. Създаване на опозиция "извор-чешма", която фактически рамкира текста и отвежда към основния смисъл на творбата, представяща сблъсъка на два културни модела - традиционно-патриархалния и модерния; 3. Уточняване на възприемателската стратегия на автора, която адресира текста както към поданика на фолклорната естетика, така и към  читателя с модерна чувствителност.

За изображението на героите и на тяхната любов поетът използва клишета, заети от народната песен ("пиле шарено", "кротко агънце","бисер между мъниста", "вакло огиче пред стадо/ помежду селски ергени", "лика прилика като два стръка иглика" и пр.). Те подчертават принадлежност към колектива и манталитет, своиствен на традиционния човек.

След експозиционните стихове П. Р. Славейков въвежда читателя в потока на сюжетното действие. То е изградено от привличането на няколко популярни фолклорни мотива, характерни за любовните, митичните, историческите песни и за баладата: среща на влюбени на седянка; даване на китка за вярност; нарушаване на забрана, което се наказва; словесен двубой между българка и поробител; мотива за вграждането; неразделни и в смъртта. За завръзка на сюжетното действие служи нарушаването на забраната да се иска китка "в грозна, невярна полунощ". Този привидно невинен жест предизвиква намесата на "честта" (съдбата), представена в образа на "черна веда". Именно като намеса на случая изпъква следващият - централен за развитието на сюжета - епизод: срещата на девойката с везира. Смисловият и емоционален център на поемата е съсредоточен в диалога между двамата, който подлага на преценка ценностите в света на героите. В репликите си Гергана представя традиционната култура и добродетелите на патриархалния човек, а везирът - разбирането за благо на следпатриархалната цивилизация. Тази различна ценностна ориентация прави фактически диалогът между героите невъзможен. Единственият аргумент, който се оказва "преводим" на техните "езици", е свободата на волята и на избора. Последният епизод в спора е изграден върху стожерната опозиция "воля-власт". Това е кулминацията на словесния двубой, която внася нови акценти и категорично представя житейската философия на Гергана като синтез на прозренията на създателя и. Финалът на творбата, връщащ сюжета към фантастично-баладичното, разказва за безутешното откритие на П. Р. Славейков, че променящият се живот ни ограбва безпощадно и че всяко ново начало иска най-скъпи жертви. Всичките добродетели на Гергана, цялото великодушие на везира не са в състояние да отменят прокобата на черната веда, да спрат хода на живота.

Пръв обръща внимание на разнообразието от фолклорни мотиви Б. Пенев. Той го оценява като основен недостатък на творбата, която според него е лишена от епически център. Прочитите на Й. Холевич и Т. Жечев се противопоставят на тези упреци и откриват една стройно изградена кръгова композиция, при която се преплитат битово-реалистичното с баладичното и фантастично-митологичното.

Композицията на "Изворът на Белоногата" изтласква на преден план епичното - в творбата лесно се проследява един прецизно изграден сюжет, при който всеки следващ епизод естествено произтича от предходния. Въпреки видимото придърпване към епическия елемент в структурата на жанра, поемата обайва читателите си не толкова със случките, за които разказва, колкото със своята дълбока, бликаща от всеки ред лиричност. Тази точно намерена мярка между епичното и лирическото е едно от качествата, които правят от "Изворът на Белоногата" "най-хубавата българска поема". Създадена в сравнително късен за развитието на възрожденската литература период, творбата разкрива както творческата зрялост на автора си, така и върховите възможности на възрожденската естетика.

БИБЛ.: Б. Пенев. История на новата българска литература. 1977. Т. III, II изд.; П. Динеков. Петко Р. Славейков. - В: История на българската литература. 1966. Т. II; П. Тотев. Самовграждането на Гергана. - Лит. мисъъл, 1971, кн. 5; Т. Жечев. Българският Одисей и истината на неговото завръщане. - В кн.: Българският Великден или страстите български. 1975; Й. Холевич. 1. По законите на фолклорната поетика и естетика. "Изворът на Белоногата" - Бълг.фолклор, 1976, кн. 3-4; 2. При извора на вечната младост. - В: Българската литература и народното творчество. 1977; К. Протохристова. Баладата и литературата на Българското възраждане. - В: За литературните жанрове през Българското възраждане. 1979; Ив. Радев. За фолклорното начало в "Изворът на Белоногата". - В кн.: Българска възрожденска литература. 1980; Ю. Николова. "Изворът на Белоногата" и нейните прочити. - В кн.: Възрожденски уроци. 1993.

[1] Налбантова, Ел. Петко Славейков. "Изворът на Белоногата". – В: Енциклопедия на Българската възрожденска литература. В. Търново, 1996, с. 324-326.