Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.02.2018 16:05 - ТЪРНОВСКОТО УЧИЛИЩЕ ЗА ЕЛИНСКИ НАУКИ
Автор: elenanalbantova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 833 Коментари: 0 Гласове:
2



  УЧИЛИЩЕТО ЗА ЕЛИНСКИ НАУКИ[1]

 

 

Срещу високото елинско учение, към което се приобщава българското заможно съсловие, се противопоставя високото славянско на нашето дребно градско съсловие, което се замогва стопански и иска да вземе участие в делата от обществен характер.

Борис Йоцов

 

Храмът “Рождество Богородично” е свързан с едни от най-ранните сведения за наличие на училище в Търново през османския период. По редица причини от своето създаване до 1858 г. то е с преподаване не на български, а на гръцки език[2]. Това училище, отначало килийно, а в последствие светско – основно и класно, е най-авторитетното учебно заведение в града в продължение на няколко десетилетия. Негов своеобразен наследник, но и отрицател, след Кримската война става търновското мъжко класно училище “Св. Кирил”, прераснало след Освобождението в гимназия, която съществува – макар и под друга форма и в друга сграда – и до днес. На следващите страници ще направя опит да систематизирам съхранените факти за характера и съдбата на тъй наречената “школа за елински науки”, организирана в центъра на Болярската махала и дълги години наричана “училището при храма “Св. Богородица”[3].

 

***

В запис, направен в Кондиката на митрополията, за купени през 1787 г. дюкяни в полза на храма “Рождество Богородично”, се уточнява, че единият е “под училището”[4] – членуваната форма подсказва, че вероятно става дума за училището към църквата или пък за единствено по това време училище в града. В своите мемоари Киро Тулешков споменава, че през 80-те години на ХVІІІ в. баба му е ходила на училище заедно с децата на “Кочо кмета” и че дори в старостта си тя “знаеше добре да чете и пише гръцки”[5]. От друга страна е известно, че приблизително по същото време – четири години по-рано, през 1783 г. – Градската община плаща заплатата на учител с името Кочо[6] х. Лука, преподаващ в гръцкото училище[7].

Що се отнася до характера на това училище, то без съмнение е било даващо елементарна грамотност, т.е. научаващо питомеца си “да чете и пише гръцки”. Учените, спирали вниманието си на най-ранната история на училищата в Търново, са единодушни, че от една страна “през втората половина на ХVІІІ в. гръцкото писмо било разпространено в Търново”[8], но от друга – “училището, което се споменава в Кодекса на Търновската митрополия през 1787 г., явно не е било в състояние да даде на своите възпитаници нещо повече от най-елементарни познания по гръцки език”[9]. Всъщност, според историците на възрожденско Търново, при повечето църкви е имало училища, които отначало се помещавали в църковните килии, а после и в отделни здания[10].

Тези факти показват, че в края на ХVІІІ в. в някогашната българска столица, която преди 400 години е била център на Евтимиевата книжовна школа и на т.нар. Втори златен век на нашата книжнина, просветата е в най-елементарна килийна форма, при това осъществявана не на славянски, а на гръцки език. По една или друга причина търновското общество не се приобщава дори към тази, изтъквана от Николай Генчев, роля на килийното училище и българската църква през вековете на османския период преди Възраждането да пренесе през времето кирилското писмо и славянското богослужение.

Въпреки тези констатации, все пак искам да припомня, че без съмнение именно в някое от тези килийни гръцки училища е започнал своя път към високите полета на науката бъдещият доктор Никола Пиколо, чиято родна къща, макар и да е част от енорията на храма “Св. Спас” (“Възнесение”), е в непосредствена близост до църквата “Рождество Богородично”. Кога точно е напуснал родния си град, ние не знаем, това вероятно е станало някъде в първите години на ХІХ в., тъй като през 1810 г. той вече е помощник-учител в лицея “Св. Сава” в Букурещ при големия балкански просвещенец Константин Вардалах. Но началото на своя път ученият не забравя никога и когато към края на живота си през 1864 г. пише завещанието си, той оставя на “народното училище в Търново в България” 12 000 франка. Най-вероятно в търновско гръцко училище е получила своята грамотност и сестрата на Никола Пиколо – Анастасия Савович[11]. До нас са достигнали нейните писма до близките й, писани на правилен, книжовен гръцки език [12], чиито основи тя явно е усвоила именно в родния си град. Тук можем да споменем и брата на Никола Пиколо и Анастасия Савович Сава Савов[13], както и Параскева х. Луков, а и другите търновски първенци, водещи кореспонденцията си и разписващи се на гръцки в Кондиката на митрополията още от 1763 г.[14] Така можем да разберем, че степента на грамотност, която училището в Търново предлага през втората половина на ХVІІІ в., удовлетворява потребностите на местната общност – тя й позволява да реализира себе си на търговското поприще, най-привлекателно по това време за жителите на града, наричан “сухо пристанище” на Северна България.

В своята “История на Търново ХVІІІ – ХІХ век” Ив. Радев търси отговор на “загадката на парадоксалното положение, в което се оказва Велико Търново със своя замрял просветен живот” през ранновъзрожденското време. Според учения този отговор навярно е “в основната особеност на традицията – в изцяло официалния и елитарен характер на просветното дело по Евтимиево време”, което довежда извън средновековния елит до “липсата изобщо на просветени люде, на училища и свързаната с тях и поддържана традиция”[15]. Просветната замрялост на старата столица е противопоставена на “селищата, които са имали по-скромен статут в средновековна България”, в които “духовният живот по-естествено започва да се нагажда към променилите се условия, като се продължава линията на българското училище, на славянското богослужение, на местните книжовни традиции”[16].

Всъщност струва ми се, че “сценарият” в града, израснал върху развалините на старата българска столица Търновград, е бил по-различен. Ако се доверим на изводите, които прави Хр. Гандев[17], всъщност за континюитет не само на духовния живот, но и за демографски континюитет в Търново между времето на свободната държава и края на ХV в., когато вероятно в града започват отново да се заселват българи (т.е. да го ре-колонизират), е трудно да се говори. Допусканията на Хр. Гандев, направени въз основа на съхранените извори от епохата , са, че след завладяването на града оцелелите след обсадата жители заедно с духовния им водач Патриарх Евтимий са изведени от Търново и заточени на стотици километри на юг. Първите му български обитатели започват да се появяват отново едва от края на ХV в. По този начин постепенно се създават български квартали на  запад и север от мястото на старата българска столица, т.е. от хълма Царевец, който е заселен с мюсюлмани и е фактически напълно недостъпен за християните.

Хипотезите на Хр. Гандев са преосмисляни от следващите поколения учени, спирали се на историята на Търново в края на ХІV в. Акцентът се поставя върху една фраза от „Похвално слово за патриарх Евтимий” от Григорий Цамблак, където се уточнява, че „не всички заедно биваха отвеждани, …, но едни, които се отличаваха по род, богатство и красота на лицето, се откарваха, а други се оставяха”[18]. Независимо от различията в интерпретацията на фактите, няма съмнение обаче, че „социалният потенциал на бившата българска столица е рязко ограничен след завладяването й”[19].

От друга страна, фактът, че през османския период Търново е средище на централната за българските земи митрополия, оглавявана – както и всички други на Балканите - от фанариотски духовници, предопределя характера на първите стъпки на просветното дело тук. Че това е така говори и фактът, че не случайно сведенията за духовния живот в града от края на ХVІІІ в. и началото на ХІХ в. черпим единствено от кондиката на митрополията. Митрополията и тона на духовни търсения, който тя задава, са не само представителни, но и са били без съмнение възприемани като единствено престижни през тази епоха. Те изглежда са били и единствено възможни за Търново. До подобен извод ни води случаят с хаджи Христо Рачков – родом от Габрово, но установил се като търговец в Търново още в последните десетилетия на ХVІІІ в. От запазения му търговски тефтер е видно, че х. Христо е владеел българска грамотност, че е пишел “на чист български език ... добре и четливо”[20]. В завещанието си, направено през 1803 г., той е отделил на първо място няколко хиляди гроша  “за школо за момчета да четат, 4 000 с файда, 2 000 за направа”. Т.е. още към 1803 г. в Търново е имало идея да се направи школо за момчета, макар че тази идея остава неосъществена, въпреки че х. Христо живее до 1821 г. Можем да допуснем, като имаме пред вид, че дарителят владее българска грамотност, а след повече от три десетилетия точно неговият син открива първото българско училище в града, че и идеята на бащата е била да се основе именно българско училище, но ситуацията в Търново не позволява това да се случи чак до 30-те години на ХІХ в.

От друга страна високата ангажираност на търновския елит в освободителните борби в първите десетилетия на ХІХ в. – отначало с участие в Гръцката, а след това и с организиране на Велчовата завера, ясно показва, че почитанието към гръцката образованост не означава липса на гражданска ангажираност. Но тази ангажираност има характер, различен от онзи, който ни е завещал Паисий и който сме свикнали да възприемаме като единствено достоен за интерес и уважение. Не трябва обаче да забравяме, че именно чрез гръцкото училище сред първите български интелектуалци проникват идеите на Просвещението с неговия култ към свободата във всичките й форми. Така на практика става и с търновския градски елит.

За автентичния дух на времето можем да съдим по споделеното от Иван Симеонов - най-изявеният книжовник, работил като учител в Търново между 1819 г. и 1835 г. В предговора на своята първа книга “Многоцветна градина”, издадена на гръцки през 1840 г., но подготвена вероятно през втората половина на 30-те години на ХІХ в. – скоро след излизането през 1835 г. на първите граматики на българския език, написани от Неофит Рилски и от Неофит Бозвели -  той обяснява предпочитанието си към гръцкия език с това, че “народът ми, ... българският род, се намира до ден днешен в темнотата на невежеството ..., понеже едвам сега е доживяла България да чуе, че съществува на света славянска граматика”[21].

 

***

Търновският митрополит Йоаникий, ръкоположен на 18 юни 1817 г., показва воля и амбиция да реорганизира кварталните търновски училища и да създаде едно средоточно гръцко училище, даващо адекватна на новото просвещенско време образованост[22]. Официалното събрание за учредяването на училището се е състояло в началото на 1819 г., но без съмнение тази идея се е обсъждала и подготвяла доста по-отрано. За това свидетелства например фактът, че и до днес се е запазила една книга, подарена още през 1817 г. “за общественото училище в Търново” от някой си Михаил Василиу, с което вероятно той поставя началото на неговата библиотека, частично съхранена и до днес във фондовете на централната търновска библиотека “П. Р. Славейков”. При посещението си в родния град през 1818 г. бившият възпитаник на някое от тукашните гръцки първоначални училища д-р Никола Пиколо подарява на бъдещата елинска школа 10 книги. Сред подаръците, които училището получава още преди официалното си учредяване, е и “Риторика” от Константин Вардалах, снабдена от големия гръцки просветител с дарствен надпис “за училището в Мегало Търново”, направен на 8 януари 1818 г.[23]

На 1 януари 1819 г., осемнадесет месеца след като е поел катедрата, митрополит Йоаникий събира търновските първенци в килията при храма “Рождество Богородично”, за да ги ангажира с учредяването и поддържането в града на гръцко класно училище. Училището, макар и със статут на общоградско, е пространствено обвързано именно с църквата “Рождество Богородично”.

Запазеният в Кодекса на елинското училище документ е съхранил имената на неговите настоятели, пръв сред които се е записал х. Параскева х. Луков, следван от х. Димчо, х. Георги, Генчо Николау, х. Петър Стояну, Пенчос Йоану. За пръв управител на “градското училище за елински науки” през 1819 г. е избран протопоп (протопапа) Димитър[24]. Впрочем още през 1814 г. неговото име се среща сред свидетелите, подписали “Писмо”, уреждащо наследството на даскал Кочо х. Лука, за когото се допуска, че е бил учител в гръцкото училище още през ХVІІІ в. Протопоп Димитър е единственият свещеник, подписал този документ.

Реорганизирането през 1819 г. на гръцката школа в Търново и привличането в нея на високообразовани преподаватели показва амбициите на търновския митрополит, а и на неговото обкръжение от заможни българи, да създадат в центъра на епархията едно културно средище, конкурентно на съществуващите вече или създаващи се по това време и на юг от Стара планина, и на север от Дунава.

След трагичната кончина на митрополит Йоаникий, станал една от жертвите на погромите по време на Гръцката завера през април 1821 г., търновската катедра е заета от високопросветения Иларион Критски, който, както подчертава още Ив. Снегаров, “издигнал гръцкото училище на по-голяма висота”. Усърдието на търновските граждани, подкрепящи финансово просветната институция, не остава незабелязано дори от Цариградската патриаршия, която “ги похвалила с особено послание от 21 февруари 1827 г.”[25]

От спомените на Пандели Кисимов за школуването му между 1841 и 1844 г. знаем, че преди построяването на нова каменна сграда за училището, то – разделено на начално и класно – се е помещавало „в две вехти дървени слепени къщи” в непосредствена близост до църквата „Рождество Богородично”[26].

 

***

Институцията на училището се изгражда от няколко взаимносвързани компонента. За да се създаде едно ново училище, са необходими на първо място личности, които да осъзнават необходимостта от него и да организират неговото финансиране или, както ще напише през 1779 г. в грамота за създаване на училище в съседното Арбанаси влашкият владетел Александър Бранковяну, в града “живеят благородни мъже и заможни търговци, които имат нужда и желаят училище и даскали”[27]. Такива “благородни мъже и заможни търговци” фактически подкрепят инициативата и на търновския митрополит и без тяхната финансова воля тя не би могла да се реализира.

Необходими са, разбира се, потенциални ученици, които в последствие чрез реализацията си в живота илюстрират качествата на образованието, което това училище им е дало[28]. Сред първите възпитаници на училището са Маргарит п. Николов и няколко години по-младия от него Панарет Рашев, бъдещ Погониански митрополит[29]. Те и двамата учат в търновската гръцка школа в първите години на нейното реорганизиране, а впоследствие завършват лицея “Св. Сава” в Букурещ. Връстник на П. Рашев вероятно е и друг забележителен търновец и възпитаник на „елинската школа” – Георги Попович, внук по майчина линия на х. Сава Илия и на д-р Никола Пиколо, син – както подсказва фамилията му - на някой от търновските свещеници. След завършването на гръцкото училище в родния си град Георги Попович завършва Цариградското медицинско училище и е привлечен в екипа от лични лекари на самия султан Абдул Меджит[30]. Възможно е съученик на П. Рашев и Г. Попович да е бил и бъдещият архимандрит Калиник, завършил в последствие Богословското училище на о. Халки[31]. Училището за елински науки при църквата „Рождество Богородично” завършват след неговата реорганизация и в най-интензивния период на неговата дейност през 20-те - 30-те години също Антоний п. Йованович Хилендарец - учител, спомоществовател на книги и сам автор[32] и Никола п. Василев Златарски[33] – знаменит учител в българското училище към новопостроения търновски храм “Св. Никола”. Гръцкото класно училище в Търново дава старт за по-високо образование и на тримата синове на известния лекар Марко Павлов и самите те бъдещи лекари Павел, Хараламби и Георги. Тук на границата на 30-те и 40-те години учат Петко Рачов Славейков и Сава Цанюв Михайловски. Търновското училище за “елински науки” завършват и племенниците на д-р Никола Пиколо – също бъдещи лекари - Теохар Пиколо, Димитър Кирович и Петър Протич, както и възрожденският учител и книжовник Тодор Н. Шишков[34].

За създаване на едно училище е необходимо и място, където да се водят занятията – място, предоставящо необходимия минимум от удобства – не само сграда с класни стаи и училищни мебели, но и известен минимум от книжен фонд, библиотека, която да ползват и учителите, и учениците.

В Търново от 1819 г. тези предпоставки започват да се реализират, като постепенно училището, макар и да  не успява да се нареди сред най-престижните духовни средища в българските земи през първата половина на ХІХ в., се превръща в средоточно за района. Както пише един от неговите историци, “то се изпълнило с ученици не само от градовете Габрово, Елена, Трявна, Г. Оряховица, Лясковец, но и от селата, които със жадност учили новото учение на гръцкия език”[35].

Че интересът към гръцкото централно училище се запазва в продължение на няколко десетилетия свидетелства и Филип Тотю, който идва в елинската школа от махала Гърците вероятно през 1843 г.: “Дядо ма заведе на даскала, който беше грък и говореше гръцки. Той на учеше в една килия в двора на църквата “Св. Богородица”. Учеха са с мене и още 10-20 деца, които отначало ми са смяха на калпачето и потурките, защото те бяха облечени по градски, а не по селски като мене.”[36]

Както оповестява Ив. Снегаров, училището се е състояло от два отдела – общ и гръцки. Под тези определения явно се разбира начално (подготвително) училище, даващо обща грамотност и класно училище, задълбочаващо знанията на възпитаниците си в духа на гръцкото просвещенско образование.

В началното училище от есента на 1819 г. са назначени двама учители – на първи септември започва работа Паскалис, а на първи ноември – Стойно. И на двамата е определена годишна заплата от 400 гроша. Стойно остава в училището до 1824 г., а Паскалис – до 1821 г.[37] Скоро след неговото напускане вероятно мястото му е заето от изявения елинист Антон Никопит, който изглежда е доведен от новоназначения след разгрома на Гръцката завера през 1821 г. митрополит Иларион Критски от училището на о. Хиос. В Търново А. Никопит остава до погрома над участниците във Велчовата завера, един от които е и той самият.

Какъв характер е имало обучението в началната школа към храма “Рождество Богородично” няма положителна информация. За разбиранията на А. Никопит по този въпрос можем да съдим по издаденото от него помагало на Константин Вардалах “Учения за децата”[38]. Книгата на Вардалах е излязла на гръцки език в Одеса през 1830 г. и е възможно да е попаднала в Търново още преди Велчовата завера. По-вероятно е обаче А. Никопит да се е запознал с нея едва след установяването си в Цариград, където я превежда и издава на български през 1850 г. Друг вариант на заглавието на този учебник е “Детска енциклопедия”[39] и това е типичен по-скоро за времето на ранното Възраждане сборник от уроци по свещена, обща и естествена история, по етика, география, аритметика, писане, но и по физика, като под това наименование се разбира астрономия и описание на четирите елемента – огън, въздух, земя и вода. Не са пропуснати молитвите по различни поводи, както и разсъждение „За особните должности на девиците” (с. 353). Кои от тези познания А. Никопит е преподавал в елинската школа към храма „Рождество Пресветия Богородици” не можем да уточним.

 

Или паралелно с Антон Никопит, или непосредствено след неговото напускане на училището за учител е назначен “музикословеснейшия Стефан Михаил”, чието име научаваме от спомоществователен списък на книга, отпечатана на гръцки език и издадена през 1837 г.[40] Титулуването му “музикословеснейши” подсказва, че – в практиката на епохата – освен учител, той е бил и почитан църковен певец. От списъка със спомоществователи се разбира, че той е учител във взаимното, а не в класното училище. Още едно име на учител научаваме от приписка в том пети на съчиненията на Никифор Дука и подарени от учителя Иван Симеонов на елинската школа. В тази бележка, оставена от Панайот Петриди Рашоглу (Панарет Рашев), е отбелязано, че той е ученик на поп Маргарит[41].

През 1832 г. под попечителството на митрополит Иларион Критски за търновската елинска школа е построена нова училищна сграда. Именно по това време работа като учител в долната степен – т. нар. алилодидактико - започва поп Марин поп Анастасов от Арбанаси, който през същата година е назначен и за свещеник на търновската църква „Св. Константин”[42]. Неговото име се среща в спомените на Петко Славейков за ученическите му години. След като напуска училището на даскал Пеню Давидов, Славейков е отведен от баща си „на гръцкото училище, в алилодидактикото. Тука аз – разказва той - при поп Марина от Арбанаси започенах правилно да уча по гръцки: четене, писане, смятане, което в българските училища не виждах.” Това обучение продължава около половин година, след което Славейков преминава в горната степен на училището, т. нар. елинико[43].

Поп Марин п. Анастасов учителства в гръцкото начално училище и през 40-те, и през 50-те години на ХІХ в. От спомените на Пандели Кисимов за периода 1841-1844 г. знаем,  че в долната алилодидактическа степен на гръцкото училище работят общо трима учители – Апостол, грък от беломорските острови, поп Марин от Арбанаси и даскал Димитър от Долна махала. Даскал Димитър е първоначалният учител и на Киро Тулешков в края на 50-те години[44]. За кратко през 1843 г. за преподавател е привлечен и възпитаникът на училището музикословеснейшият х. Антоний п. Йованович Терновец (Хилендарски), за когото от Пандели Кисимов знаем, че е получавал доста по-малко възнаграждение от колегата си в класната школа даскал Костанда.

Вероятно от началото на 40-те години в училището започва работа и Димитър Александриди от Сливен, племенник на Антон Никопит, който в списъци на спомоществователи за 1843 г. е записван като алилодидактически, т.е. начален учител[45]. Той също учителства и през 50-те години, когато вече преподава гръцки език в българското класно училище. Това обстоятелство дава повод на Ив. Радев да го определи като „последният елинист”, увенчаващ края на една изключително жилава традиция за старопрестолно Търново”[46].

Конкретен детайл от атмосферата на последните месеци от съществуванието на гръцката алилодидактическа школа дават спомените на Киро Тулешков за прехода му през пролетта на 1858 г. от гръцкото училище при храма “Рождество Богородично” към българското класно училище при църквата “Св. Никола”. Те освен доста подробна картина на преподаването във взаимното гръцко училище са илюстрация и на съществения факт, известен и от автентични документи, че през последните години на неговото съществуване гръцкото и българските училища в Търново в някаква степен взаимодействат помежду си. “Когато аз ... отидох в гръцкото /училище/, - си спомня К. Тулешков - ... аз бях приет от даскал Димитра, той ми даде гръцки буквар (алфавитарион), прочете ми азбуката и ми поръча да я науча. После обяд аз вече знаех да чета азбуката. И след една неделя ми даде да чета христоитията и от пясъка ме премести на чиновете, които имаха плочи ... пролетта на 1858 г. ... когато аз си писувах диктовката от показателя на таблицата, ето че даскал Димитър дойде при мене и ме попита не желая ли да постъпя в класното училище, което се отворило при черковата “Св. Никола”. Преподавателите на това училище бяха П. Р. Славейков и К. Кесаров от Габрово. ... Той покани още около десетина по-силни ученици ...

На следующата неделя, в понеделник даскал Димитър написа една записка до господина П. Р. Славейкова, връчи ми я и заедно с другарите си отидохме в класното училище при “Св. Никола”.”[47]

 

В горната степен на училището през 1819 г. са назначени Йоанис и Георгиос, както е записано в Кодекса на елинското училище, факти от когото оповестява Н. Данова в цитирания вече ръкопис. Зад тези имена Ив. Радев идентифицира българите-елинисти Иван Балабанов Симеонов от с. Търлис в Македония, и Георги Парашкевов Бояджиоглу от Сливен[48].

Георги Парашкевов работи в училището до 1824 г., когато вероятно се запопва. Неговото идване в Търново е свързано с подготвяното от Обществото на приятелите (Филики етерия) общобалканско въстание срещу османското владичество. Като добре образован за времето си човек, той е бил един от тъй наречените “препоръчани” членове на организацията, които принадлежали към грамотната част на християнската общност. По сведения на наследниците му, той “по назначение от Одеската хетерия – “Заверата”, основал клон в Търново от нея. Но на 1821 г. ... по чудо се спасил, запопил се и останал в Търново”[49]. За работата му като учител в гръцката школа не са се запазили спомени, но Пандели Кисимов свидетелства, че е знаел “добре новогръцкия език, както и старогръцкия, доста образован човек ... на времето си”. През втората половина на 40-те години на ХІХ в. поп Георги Парашкевов започва да държи черковни проповеди на български език, като, по твърдението на Кисимов, “вземаше теми от Евангелието”[50]. Последното уточнение не е случайно, то в най-голяма степен характеризира проповедника като образована личност, която притежава достатъчна култура и ораторска дарба, за да интерпретира в своите проповеди Светото писание.

Другият елинист, назначен също в навечерието на Гръцкото въстание - Иван Симеонов - с известни прекъсвания работи в училището до погрома над Велчовата завера през 1835 г.

След разправата с участниците във Велчовата завера Иван Симеонов се установява в Преображенския манастир. Като знаем, че неговият колега Антон Никопит е един от активните организатори на това въстание, а че сградата на гръцката школа е била едно от местата за вербуване и подвеждане под клетва на завераджиите, можем да допуснем, че и Ив. Симеонов е бил сред нейните съучастници. По време на разследванията името му не става известно на властта, но вероятно именно репресиите след нея го подтикват да потърси прибежище в манастира „Св. Преображение” край Търново. През следващите годините той издава три книги на гръцки – “Многоцветна градина”, “Еклогион” и “Водач на благочестието”. На търновското училище подарява както собствените си издания, така и други книги, обогатили библиотеката, чийто основи полага дарението на д-р Никола Пиколо. Високо образована, надарена и чувствителна личност, той се изправя пред нас с манталитета си на балкански просвещенец – трагично потопен сред “темнотата”, в която тънат неговите сънародници и жертвено раздаващ плодовете на натрупаното за десетки години “с преголям труд и пот в безсънни нощи, и ... в големи нещастия” знание. Учител и писател на гръцки, никога не забравил своя български “род”, през 1844 г. той подарява на храма в родното си село Търлис край Неврокоп “Св. Евангелие на славянски език” и моли “благоговейните свещеници да го четат в църква”[51].

Както пише единственият изследовател, който в последните години проявява интерес към делото на този български елинист, “ако съдим по езика на книжовника, по начина, по който Иван Симеонов гледа на света и на мисията си, трябва да направим извода, че пред нас стои една изключителна личност, един начетен, деликатен, самовглъбен човек, съзнаващ своята драма. Паралелите, към които приканва, се налагат сами – с д-р Никола Пиколо, с д-р Иван Селимински, с архим. Теодосий Синаитски ...”[52] Със своята драма на невладеещ родния си език и принуден да се реализира на гръцки Иван Симеонов напомня и един друг високо надарен син на македонските български предели – Григор Пърличев. За разлика от сливенеца Георги Парашкевов, който през 40-те години вече проповядва на български, Иван Симеонов явно не се чувства достатъчно свободен в изразяването си на новобългарски език и дори през 1850 г. издава последната си книга на гръцки.

Единственият учител, за когото се знае, че е работил вероятно в горната степен на елинската школа в годините след погрома на Велчовата завера, е търновецът Маргарит п. Николов. От крайно оскъдните сведения, съхранени за него, става ясно, че самият той е възпитаник на това училище още преди 20-те години на ХІХ в. и че след това учи в лицея „Св. Сава” в Букурещ. През 1836-1837 г. Маргарит п. Николов учителства за кратко и „против волята си” в търновската елинска школа[53]. Като учител в родния си град той остава най-късно до 1839 г., след което се установява в Цариград. Неговото пребиваване в Търново съвпада с един труден за града момент – известно е, че през 1837 г. търновци се разбягват по Балкана от чумата, а през 1838 г. градът преживява силно земетресение, което разрушава много публични сгради и частни домове.

След напускането на Маргарит п. Николов от 1840 г. учител в класното училище става Панарет Рашев. При него „около три месеца” учи Петко Славейков, след като преди това шест месеца е посещавал долната взаимоучителна степен на елинската школа. Неговите съученици тук са „повече от болярската махала” и според Славейков те „се гърчееха, затова гледах кога да изляза от гръцкото училище и да ида на българското, дето бяха повечето мои от малък другари. С някои от тях ние бяхме съставили чета или шайка, с която от ревност по развиваната тогава българщина ходехме по черквите, та крадяхме и криехме гръцките черковни книги, за да не могат да четат по гръцки, както още четяха дотогава. Някой от тези мои другари белким се сумясва, та ми открадва и скрива учебниците ми, на които учех гръцки, вързани, както ги носех с поша, за да се не уча по гръцки и да се не погърча. И тъй аз нямаше на какво да уча, баща ми не можеше да ми достави отведнъж други учебници, а за да не ходя да се губя, той ме даде да се уча турски при един ходжа.”[54] Макар и без охота, Славейков признава, че една от причините да напусне горната степен на елинската школа, е че „трудно ми беше май да следувам с другарите си, …, защото не знаех да говоря още добре гръцки”, което е признание за доброто владеене на езика от заварените в училището ученици.

Учител в елинската школа Панарет Рашев остава до 1841[55], когато е принуден, “поради интриги”, да напусне Търново[56]. В класното училище в началото на 40-те години преподава даскал Костадин или Костанда, за когото неговият ученик Пандели Кисимов уточнява, че е „грък из Одеса, който знаеше и руски и се считаше за много учен даскал”.

През 1845 г. в Търново избухва поредният опустошителен пожар, по време на който – както записват съвременниците - „огъня … стигна до църквата „Св. Богородица”[57] и „изгаря и гръцкото училище”[58]. От този момент нататък, макар и възстановена, елинската школа изпитва острата конкуренция на българското училище, ръководено от Никола Златарски. Скоро след края на Кримската война, през 1858 г. гръцкото училище при храма “Рождество Богородично” е закрито и в неговата сграда се настанява българското класно училище[59].

 

***

Макар и да представлява важна страница от историята на образователното дело на града през първата половина на ХІХ в., Търновското гръцко училище не успява да добие авторитета на елинските училища в Пловдив или Мелник, а от друга страна с последователния си гръцки характер то се оказва в анахронична позиция спрямо създаващите се вече български светски училища. Първото търновско класно училище, осъществено изцяло като гръкоезично, се създава по времето, когато българската общност не само е започнала да преустройства своите училища от килийни в светски, но и да осъзнава необходимостта от обучение на роден език. Няколко години преди създаването на гръцкото училище в Търново в Свищов през 1815 г. вече е организирано от Емануил Васкидович ново светско училище, в което началната грамотност се дава на български, а в по-горната степен наред с останалите езици се преподава и черковнославянски. През 1819 г. подобно училище е открито в Котел от Райно Попович със съдействието и финансовата подкрепа на внука на Софроний Врачански - висшия турски сановник Стефан Богориди. Такива училища са открити през 1820 г. в Сливен от Иван Селимински, през 1826 г. – в Карлово, където Р. Попович се премества да живее, през 1827 г. - в Самоков от Неофит Рилски, а през 1828 г. – в Смирна от Константин Фотинов. Тези училища представляват първия етап към модерното новобългарско образование: в тях се дава първоначална грамотност на български език, а по-високите науки се изучават на гръцки, поради липсата на учебници на български. Тяхното създаване обаче показва, че българското общество е започнало да осъзнава необходимостта от светско образование. Започнала е да си проправя път и идеята, че основа на това образование трябва да стане родният език, макар че още известно време водещите български педагози ще продължават да гледат на гръцкия език като на единствения път към високата култура.

Организирано в седалището на най-голямата митрополия в българските земи и по вдъхновението на гръцкия владика – отначало Йоаникий, а след това и Иларион Критски – търновското училище, въпреки високообразования екип от преподаватели, който му е осигурен, се оказва в известна степен анахронизъм спрямо започналия процес на “побългаряване” на училищата по това време. Едва през втората половина на века централното мъжко училище в Търново ще придобие своя български облик и ще се опита да се нареди и с учителите, и с учениците си сред значимите български възрожденски школски центрове. Но в началните десетилетия на неговата история именно обстоятелството, че над люлката му бдят търновските гръцки митрополити и трайно обвързаните с гръцкия език и култура най-заможни търновски жители на т.нар. Болярска махала около храма “Рождество Богородично”, определя неговия характер на елино-греческа школа.

Правейки характеристика на Иларион Критски, Ив. Радев се спира и на неговите заслуги за организирането на гръцкото училище към храма “Рождество Богородично”. Ученият подчертава, че именно в годините на първото митрополитстване на Иларион в Търново замисленото още през 1817 г. начинание на епископ Йоаникий става реалност. Иларион Критски предприема целенасочени мерки за финансовото обезпечаване както на взаимоучителното, така и на новоустроеното класно училище. В Кондиката на митрополията е записано лично дарение на митрополита от 2 650 гроша, като към подобни дарителски жестове са призовани от него както търновските първенци, така и епископите Дионисий Драмски и Методий Врачански.

Гръцката изследователка на живота и дейността на митрополит Иларион Критски Христина Булаки-Зиси споменава и още един акт на епископа, който цели да популяризира меценатството и да го направи престижно в очите на търновската общност. В летописа на своите дела митрополитът записва: “Разпоредихме се така, щото веднъж годишно, а именно на празника на св. Георги, да се отслужва архиерейска литургия в църквата “Св. Богородица” и да се упоменават имената на дарителите – както живите, така и на вече починалите. 8. І. 1823.”[60] Ангажираността с въпросите на просветата на новите търновски поколения кара и най-заможните сред търновския елит да направят немалки дарения. Най-щедри са Параскева х. Луков и Сава Савов, които отделят за реорганизацията и по-нататъшното развитие на гръцкото училище в своя град по 2 500 гроша. По 1 000 гроша внасят Димитър Протопапа, х. Кируш Парашкевов, Димо х. Георгиев и Евстатий х. Николов. Според своите възможности дарения правят и други търновски търговци и еснафи. Като един постоянен източник на доходи за школата биват разпоредени задължителни ежегодни вноски на трите църкви, разположени в непосредствена близост с нея - “Св. Богородица”, “Св. Спас” и “Св. Константин”, както и пожертвованията в “кутиите” за милостиня в самите храмове. След по-малко от десет години епископ Иларион успява да организира и построяването на нова каменна триетажна сграда за “училището за елински науки”[61].

Митрополит Иларион Критски се стреми да превърне училището в “гимназия” и да го наложи като авторитетно учебно средище за целия Търновски край. Очевидно и на него се дължи разрастването отново чрез дарения на солидната за времето си училищна библиотека. В нея постепенно са събрани исторически, художествени, нравоучителни, справочни и религиозни книги[62]. Обучението в училището е безплатно, доходите му са достатъчни “за нормалното му функциониране”[63]. Учениците му – както пише още Ив. Снегаров – са многобройни. Сред тях освен децата на търновци вероятно за кратко учат и Захари Княжески, Петър Оджаков, Добри Чинтулов, Никола п. Василев Златарски.

 

Любопитно е, че в годината на построяване на новата сграда на елинската школа започва акцията по организиране на Габровското училище, за чието създаване митрополит Иларион Критски дава своята благословия, разрешава на Неофит Рилски да отиде на обучение в Букурещ и на 2 януари 1835 г. присъства на тържественото му откриване, като – както свидетелства В. Априлов – „постави с църковен обред основите на училището, със собствените си ръце положи първия камък и преди другите сам пожертва за него парична сума”[64]. Както е известно, именно Габровското училище, благодарение на организационната и финансова намеса на одеските и букурещки търговци, родом от Габрово, се превръща от една страна в център на новобългарската просвета, а от друга – в образец за създаването на подобни светски училища и в други български селища. Така напр. дори в самото Търново в края на 30-те години на ХІХ в. създателят на първото светско българско училище Петко х. Христов “е приел - както пише В. Априлов – символа на габровския печат за търновското училище”, което подтиква големия български патриот да предложи “бдителния петел” за единен символ на “откриваните по европейска метода училища” в България[65]. В контекста на историческата перспектива подкрепата на  Иларион Критски за Габровското училище се превръща в непреднамерен удар по авторитета на обгрижваната с такава любов търновска елинска школа.

Въпреки погрома над Велчовата завера, който засяга и меценатите, и учителите, гръцкото училище продължава своето съществуване и след смъртта на Иларион (поч. 1838 г.). Процесите на развитие на светското образование в града са станали необратими и само четири години след репресиите – през 1839 г. - в Търново вече има две гръцки училища – освен мъжкото при църквата “Св. Богородица” е открито и женско - при църквата “Св. Константин”.

Културните предпочитания на българите обаче са започнали да се променят. През същата тази 1839 г. вече са създадени и две български училища – едно към църквата “Св. Никола” и друго в къщата на търговеца Петър х. Христов (син на х. Христо Рачков) с учител Захари Княжески. Не след дълго това училище се премества в Габровския хан, притежание на същия търговец.

За променения обществен дискурс свидетелства една от ранните новобългарски стихотворни творби, написана от бившия възпитаник на търновското училище за елински науки Петър Протич. Противно на очакванията ни, неговото стихотворение не възхвалява, а принизява гръцката школа. Творбата е сред проявите на т.нар. просветителска или даскалска поезия, чийто обект често е оценката или съдбата на българските възрожденски училища. Историците на периодичния печат приемат, че тази поезия изпълнява не толкова естетически функции, колкото компенсира липсващия или слабо развит жанров регистър на печата. Стихотворението „Состоянието на някои български училища” се появява в издадения през 1845 г. в Париж от Константин Огнянович „Забавник за лето 1845” и с голяма доза сигурност можем да приемем, че отразява много от непосредствените впечатления на автора си именно от завършеното от него към 1838 г. търновско училище към църквата „Рождество Богородично”. Тъй като, както вече казах, тази и подобни творби изпълняват ролята на дописки, а не на фикционални текстове, дори можем да си позволим да провидим зад даскала, заплашван във финала да бъде прогонен „на Бяло море”, учителя Апостол, „грък от беломорските острови”, както го представя Пандели Кисимов.

Ще включа в изложението си цялата творба на Петър Протич, защото тя ни дава една моментна, макар и силно идеологизирана, „жанрова” картинка на градския бит и на онези новопоявили се към 40-те-50-те години на ХІХ в. настроения към гръцките училища, за които свидетелстват и Петко Славейков, и Киро Тулешков.

 

Состоянието на някои български училища[66]

 

Прибири децата, Цано,

чи занес ги рано-рано

на сколиото! - На кое?

На алилодидактикото

или на еллиникото?

- Хадам, на кое да е.

Нек отидат да играят,

чи у в къщи зло ни правят -

мирно никак не стоят!

- То ся знай, ама не рачат,

а ли ги как хленчат, плачат,

от сколиото ся боят,

даскалат защото псува

който български хортува

и биля им дърпа бой.

- Виж, врагът, виж как ги учи!

Чи кой даскал е туй кучи?

- Еллинскиат. - Той ли той?

Просякат гъмджи от въшки,

там да му й, чи виж виднъжки.

Той децата ми да бий?

Той децата ми да мъчи,

щът не щът да ги погърчи!

Псето, Бог да го убий!

А занес ги па уното -

н"аллилодидактикото,

ч"устави тогоз сляпок.

Там кой както ще хортува.

- Ба, кира, тъй ти ся струва.

Там по-зле е, от трън на глог.

Даскалът на грък прибръща

сякого и го прикръща:

Ксанту Руся назовава,

Ставру - Кръстя; Пилев - Калча;

Перикли прекръстил Славча.

Пак на Куна име дал

Клитемнистра, чи кат даскал

по челото й го издраскал

хубаве, като със крак.

(Чи от где до каде туй ими!)

Тя приемва ли, кажи ми?

- Ба, приемва като рак. -

Пак чи кой ли там прокопсва,

тя добре ся там халосва,

йоще за гиргйов не е.

На децата там понася,

туй сколио ся позанася,

играло кое да е. -

- Колкото за туйнак вярвам,

защо често ги намярвам

на разходка по пазар.

Вчера някой други срещнах --

като от плашила ся стреснах,

не видяли ся макар.

Где да са чурупки миди,

хохляви и пинакиди

черни висяха по тях.

Като булки от срам варвяха,

като сажди бяли бяха,

хубави като за смях.

Даскалат пред тях вирвяше,

като пред камили бяше

той със пръчката напряд.

- Артак той го прекалява,

той със нас ся подиграва,

чи пак как да не тъй яд?

А умът си той да збира.

Твърде да не ся простира.

Той нек сал си там чите;

защо инак ако сторе,

без время на Бяло море

ще не ще, ще ся измите!

 

Сходна оценка, а и доста повтарящи се строфи, откриваме и в друго стихотворение на П. Протич, писано по същото време и носещо откровено оценъчното заглавие „Гъркомания”:

 

Какво ли българинът тича?

все учи, криво-ляво срича

бездарно, става елинист.

От где е, питаш го — той зине,

отвърне гордо: от Атини,

новопокръстен елин чист.

От Дончо станал „Досйос",

от Ташо „Теодосийос".

От Русе друг един до днес

бил Калчо, но кат се погърчил

на Пилевс името си сгърчил...

А Станчо станал Периклес...

Там, боже мой, ей друг се види

чист елин, от Балкана иде

наш българин ръбат...[67]

 

Тези словесни жестове на възпитаника на търновската елинска школа Петър Протич, който по времето, когато ги създава, продължава гимназиалното си образованието на гръцки език в Атина, са своеобразно ословесяване на онази пробългарска житейска позиция, която откриваме и в поведението на предходното поколение търновци, свързани с гръцкото училище и с храма „Рождество Богородично” в Болярската махала и участвали в акции като Гръцката и Велчовата завери. Макар че и през следващите десетилетия П. Протич продължава да се чувства по-сигурен в изразяването си на гръцки, френски или румънски език[68], обществената му позиция го нарежда сред Александър Екзарх, Георги Атанасович, Гаврил Кръстевич, до братовчедите му Теохар Пиколо и Димитър Кирович, до Панарет Рашев и Евлоги Георгиев – личности, избрали не революционния път за освобождение на народа си, но вложили много от усилията си за актуализирането на българските проблеми и в чужбина, и в родна среда.

 

***

Но да се върнем към опита да намерим мястото на търновското училище за елински науки в общия контекст на времето.

Важно е да се отбележи, че гръцките митрополити в Търново си поставят амбициозната задача да оглавят просветното дело в града и на гръцки, и на български. Показателен е следният откъс от “Кодекса на училището за елински науки”, цитиран от гръцката изследователка Хр. Булаки-Зиси и писан лично от митрополит Неофит Византиец: “С божията помощ беше завършено неотдавна в енорията новопостроеното славянско училище “Св. Никола” под бащинските грижи и с пожертвованията – моите и на почтените свещеници и първенци и всички еснафи, като се събрахме и се посъвещавахме за източниците на доходите, намерихме доходи и за останалите две от училищата, и за годишните заплати на учителите и за другите им разходи. При условие, че се съвещавахме един-два пъти, одобрихме общо мнение, че всяка неделя и празник в светите църкви на града да има поднос за училищата и последва и едно предложение от страна на Митрополията чрез съответната була в селата на каазата да се прави по същия начин. По време на първата сватба се събраха 15 гроша, по време на втората – 30, по време на третата – 45, като една трета съответно взема Митрополията, а останалите се предоставят на касата на училищата ... за запазване на съгласието и мира и за избягване на различните инциденти, както и за просперитета на обучаемите, за да бъде създадена една каса  и за трите училища – гръцко, килийно и класно.

... Тези три у-ща се смятат за едно цяло и съществуващите им приходи и разходи се вписват в тази една каса.

... 4. 11. 1843, в Т., Неофит Търновски.”[69]

Този подход към обединяване и координиране на финансирането и на гръцките, и на славянските училища в Търново в ръцете и под опеката на фанариотския митрополит е интересен и не бива да го отминаваме без внимание. Той е още по-впечатляващ като не забравяме, че цитираната разпоредба е издадена от сочения за безогледен враг на еманципацията на българите Неофит Византиец, чието име свързваме със сблъсъка му с първия общонароден лидер на борбата за църковна независимост Неофит Хилендарец Бозвели. Действията на Неофит Търновски апострофират генерализираната в нашата наука теза, че представителите на фанариотското духовенство провеждат единствено асимилационна политика спрямо българите, едно от средствата на която е поддържането на училища, в които се преподава на гръцки език. Именно в тези факти се търси обикновено създаването от българската общност на алтернативни образователни средища, в които обучението се води съответно на български език. Доверявайки се на дискурса, създаден от борците за църковна независимост, българската наука всъщност досега не е проблематизирала неговата автентичност.

Този дискурс е достатъчно стабилен през 40-те години на ХІХ в., за което свидетелства и изразеното от пътешестващия с научна цел “по Европейска Турция” руски учен Виктор Григорович. В средата на 40-те години, когато той посещава Търново след поредния опустошителен пожар, той заварва в града само едно българско  училище. “В града – пише пътешественикът – до пожара е имало 2 гръцки училища и едно българско. Гръцките училища, сега изгорели, макар и да се ползвали с покровителството на влиятелни лица, поощряващи ги към съперничество с българското, били забележителни само с големите си доходи и малкото число ученици. В българското училище и при малки средства има значително количество ученици на брой 180 и порядъчни учители.”[70]

Всъщност в документите на митрополията ясно се казва, че и гръцките, и българските училища са под общо ръководство и в този смисъл оценката на Григорович носи преднамерен характер, най-вероятно внушен му от информаторите му. От друга страна след построяването на новия храм “Св. Никола”, откритата към него “килия”, където обучението се води на български, се превръща във видима алтернатива на гръцките училища. Както обобщават авторите на историята на храма “Св. Никола”, и родителите, и децата им за пръв път “имат вече възможност за избор – дали да се насочат към “училището за елински науки”, или да предпочетат “своето”[71].

Изводът, който бихме могли да направим след като сме проследили историята на гръцкото училище към храма “Рождество Пресветия Богородици” е, че тя още веднъж показва, че общественият живот в Търново е бил в много голяма степен единен, осъществяван не от общността на енориашите на една или друга църква, а от активни граждани. Храмовите територии – било на “Рождество Богородично”, “Св. Константин” или “Св. Никола” – са били използвани не като отделящи хората по енории, а поради своята пригодност за обществени акции в една епоха, когато все още липсват други подобни публични пространства.

За доказателство можем да привлечем само няколко факта, свързани с гръцкото училище при храма “Рождество Богородично”. Неговата сграда за дълго се превръща в център на обществения живот в Търново. Оставаме с впечатление, че тя не само е била удобна със своето местоположение в сърцето на Болярската махала - квартала на най-заможните, които определят политиката и руслото на живота в града поне до средата на ХІХ в., но и е била най-обширната публична територия през ХVІІІ и ранните 10-летия на ХІХ в. Ето защо именно в нея се събират активните граждани, за да решават належащите религиозни или политически проблеми на своята общност. Така скоро след поемането на търновската катедра епископ Иларион Критски съобщава на цариградския патриарх, че след обиколка на епрахията си още през 1821 г. е “свикал в търновското елинско училище събрание от първенците на града и взел мерки за правилното управление на църковните имоти”[72].

Петнадесет години по-късно сградата на елинската школа служи на съзаклятниците от Велчовата завера за място на тайните им събрания, където се приемали новите членове и се подвеждали под клетва. За това научаваме от спомените на х. Георги Кисимов, сам дал именно там клетва за участие в готвеното въстание. “Към присъмване – спомня си след години хаджи Георги Кисимов, чиято къща е в енорията на храма „Св. Константин” - Кольо Гайтанджията с фенер на ръка изхлопа на пътните врата и ме извика ... и той напред с фенеря и аз подир него, тук там, че право в гръцкото школо при “Св. Богородица”. Там събрани Велчо, даскал Антон и други, между тях и млади момчета, все познати хора. Заклеха ме, че каквото чуя, ще пазя тайно и ми разказаха работата, че тъкмят завера.”[73] Сред завераджиите е и учителят Антон Никопит – един от малцината, останали живи непосредствени организатори на Заверата от Търново.

След[B1]  пожара през 1845 г. силно пострадалата сграда на училището е ремонтирана и продължава да изпълнява и ролята на място за публични събирания на търновци. Така например на 8/21 септември 1869 г. – храмовия празник на църквата „Рождество Богородично” - в това училище, наречено след побългаряването му „Св. Кирил”, е проведено учредителното събрание на търновската “Женска община”, създадена по инициатива на забележителната общественичка Евгения Кисимова[74]. Вестник „Отечество” съобщава, че по този повод „се събрал многоброен народ и от двата пола”[75], а вестник „Право” информира за произнесените от свещеника и от Е. Кисимова слова[76].

Примерите могат да се умножат, но те само ще потвърдят направената констатация.

 

***

След Кримската война делата на образованието в Търново са поети изцяло от Градската община и така окончателно изтлява връзката между църквите и съществуващите в непосредствена близост с тях училища. Така приключва историята на училището, идентифицирано като школа при храма “Св. Богородица”. Една част от заможните търновски търговци, получили своето образование на гръцки, продължават да ползват този език в кореспонденцията си чак до 60-те години на ХІХ в. Това всъщност е и пределът на влияние на знанието, раздавано в елинската школа до църквата “Рождество Богородично”.


[1] Налбантова, Ел. История на катедралния храм „Рождество пресветия Богородици“ (В. Търново). София, 2009, с. 119-145.

[2] За последните месеци от живота на гръцкото училище в Болярската махала, което към 1858 г. вече е изгубило своя предишен авторитет, вж.: Тулешков, К. Моето чиракуване в живота. В. Търново, 1997, с. 102-105.

[3] Макар че историята на образованието в Търново през Възраждането е бивала обект на няколко самостоятелни изследвания, акцентът в тях неизменно е поставян върху развитието на „новобългарското” училище, поради което етапите, през които преминава дейността на търновската “школа за елински науки”, са осветлявани мимоходом и често противоречиво. Това се дължи не само на предпоставени цели, но и на фрагментарни извори. Както пише Вл. Владов, „… досега изследванията, посветени на гръцкото образование в България са построени основно върху българоезични извори и само частично се ползват данните на гръкоезичните домашни извори. …, липсва цялостно обстойно изследване, базирано на автентичен изворов материал, както в общобългарски аспект, така и в регионален мащаб, свързано със създаването, функционирането и значението на елинските училища през ХVІІІ-ХІХ в.”// Владов, Вл. Гръкоезични извори за елинското образование в Търново от края на ХVІІІ - първата половина на XIX век./ Societas classica. Култури и религии на Балканите, в Средиземноморието и Изтока. В. Търново, 2006, с. 241. Вж. също: Владов, Вл. Търновската община и елинското образование в края на XVIII и първата половина на XIX век./ Societas classica. Култури и религии на Балканите, в Средиземноморието и Изтока. Т. ІІ. В. Търново, 2007, с. 50-73.

[4] Снегаров, Ив. Старият търновски църковен кодекс.// Годишник на Софийския университет, богословски факултет, т. ХІ, 1933/1934. С., 1934, с. 7.

[5] Тулешков, К. Моето чиракуване в живота. В. Търново, 1997, с. 27, с. 263.

[6] Диалектен вариант на личното мъжко име Никола.

[7] Радев, Ив. История на Велико Търново ХVІІІ – ХІХ век. В. Търново, 2000, с. 28, с.125. Както допуска и Ив. Радев, фамилното име на учителя го свързва с авторитетното и заможно семейство на х. Лука х. Велчов, чийто най-голям син е кнез Параскева х. Луков. Това позволява да предположим възможността именно този човек в определен период от живота си да е бил и кмет на махалата, в която е живеел. Запазило се е “Писмо” от 1814 г., в което се урежда наследството на даскал Кочо Лука след смъртта му.

[8] Снегаров, Ив. Старият търновски църковен кодекс.// Сборник в чест на Любомир Милетич за 70 год. от рождението му (1863-1933). София, 1933, с. 521.

[9] Данова, Н. Към историята на Търновската градска община./ Исторически преглед, 1980, кн. 1, с. 117.

[10] Велико Търново през вековете. С., 1982, с. 254.

[11] Че в този ранен период училището е посещавано и от момичета, а не става въпрос за домашно обучение от частен учител, разбираме от цитирания вече спомен на К. Тулешков.

[12] Радев, Ив. История на Велико Търново ХVІІІ – ХІХ век. В. Търново, 2000, с. 76.

[13] Ни




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: elenanalbantova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 173275
Постинги: 71
Коментари: 8
Гласове: 42
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031