Етапи в нейното развитие. Тематични предпочитания. Типология на герои и конфликти. Особености на поетиката

Както при поезията и драматургията, така и при белетристиката можем да обособим ПОДГОТВИТЕЛЕН ЕТАП при прехода към ново – в случая – белетристично мислене. Той изпълнява ролята на преход към новия тип разказване. Осъществява се през първата половина на 19-и в. чрез създаването на мемоарно-биографични текстове и преводна проза (и двете начала са положени от Софроний Врачански), както и чрез трупане на повествователен опит в т. нар. побългарена проза.

За разлика от драматургията, която няма предхождащи домашни образци, поезията и белетристиката могат да се облегнат на домашната традиция. На белетристиката тя предлага от една страна средновековното книжовно наследство, преди всичко житийния жанр, чийто модел можем да открием в ранните автобиографични опити, а от друга – модела на приказката, към който обаче белетристиката ни се обръща едва в средата на 60-те години на 19 в.

През подготвителния етап важна роля изиграва и усвояването на чужд повествователен опит, осъществено чрез компилации, преводи и побългаряване. За тези няколко 10-летия концепцията за превода се променя, като тези промени са непосредствено свързани с развитието на разказваческите умения на българските книжовници.

През първата половина на 19 в. автобиографични и мемоарно-биографични текстове създават Софроний Врачански, Неофит Бозвели и Георги Раковски. В тях са заложени особености, които ще се окажат водещи и при създаването на същинската възрожденска белетристика. Тук ще изброя тези тенденции, като посоча развитието им в образците на белетристиката, създавана през втория период.

1.      Интерес към съвременността – с изключение на една историческа трилогия на Любен Каравелов, към колизиите на съвременноста са обърнати всички творби на възрожденските белетристи от 1859 г. чак до създаденото от Ив. Вазов през 80-те години на  19 в.

2.      Близка връзка с документалното – за белетристичните творби на възрожденските писатели от втория период е задължително наличието на протосюжет или на прототип.

3.      Биографичен хронотоп – той ляга директно или чрез реминисценции както в автобиографичните и мемоарно-биографичните творби, така и в повестите, писани през втория период. Именно това предопределя и избора на жанра повест, в който пишат възрожденските автори през втория период. За тях все още е трудно както да създадат разказ (т.е. история около една ограничена във времето и мястото случка), така и роман (т.е. повествование, в което мотивирано са преплетени историите на различни герои).

4.      Героите се противопоставят по качеството подвижност-неподвижност. Още Софроний изгражда като протагонист героя на пътя - подвижния човек, който се противопоставя на статуквото. Опозицията герой на пътя – герой на дома е основополагаща както в текстовете на възрожденската белетристика, така и в забележителни за литературата лирически, драматургични и лироепически творби, създадени през втория период (напр. „На прощаване през 1868 г.“, „Криворазбраната цивилизация“, 1871 г. или „Изворът на Белоногата“, 1873 г.). След Софроний положително е оценяван героят на пътя, подвижният и физически, и духовно човек. Към средата на 60-те години бг интелигенция започва да изпитва тревога от промените, които настъпват в българския традиционен живот и в нравствените ценности на българина (ако цитирам публициста Л. Каравелов, тревога от „цивилизацията, която ни е напънала“). Пръв на тази заплаха реагира Илия Блъсков, който в двете си най-популярни повести („Изгубена Станка“, 1865 г. и „Злочеста Кръстинка“, 1870 г.) обръща полюсите на опозицията и като носител на положителните човешки и нравствени ценности е нарисуван героят на дома. Анализът на творбите, създавани към началото на 70-те години, изненадващо показва, че (като изключим една творба на Хр. Ботев – „Пристанала“, но необичайността на героинята е апострофирана в друго Ботево стихотворение – „Ней“) героят на пътя е високо ценен, само ако е мъж. Това особено ясно се вижда в публицистиката и в различни паралитературни текстове, но и в комедията „Криворазбраната цивилизация“ от Д. Войников. В тези текстове на жената е отредена ролята на стожер на дома и на семейните ценности. Блянът на младата героиня от комедията „да види Виена, Лондон, Париж“ е наказан с опозоряващо я пътуване до съседното село. Нейната реплика по повод изискването на бащата за поддържане на къщата “По-добре смърт, отколкото такъв живот” неочаквано пародийно повтаря сакралната инструкция на епохата “по-добре смърт с юнашка борба,/ нежели живот безчъстен.” (Раковски, „Горски пътник“) Така чрез пародията Войников показва пределно откровено, че йерархията на ценностите, валидна в света на мъжа, е недостъпна и недопустима  за жената. Положителната героиня на времето е Гергана от поемата „Изворът на Белоногата“, която е еманация на героя на дома.

Преводна проза. В случая се интересуваме от преводните произведения със светски сюжети. Религиозни преводи на агиографски произведения са осъществявани особено интензивно в т. нар. дамаскини, към чиято дейност се насочва и поп Стойко Владиславов (бъдещият Софроний Врачански). Началото на преводи на светски по сюжет и решение на конфликта творби можем да търсим във Втори видински сборник   на Софроний Врачански (1802 г.). Тук той включва свой превод на „Митология Синтипа Философа“, където се появява моделът на вставното разказване – т.е. наличие на рамкиращ и вставен, обрамчен, рамкиран разказ. Във възрожденската белетристика рамкиращият разказ служи като белег на достоверност. В различни варианти може да се наблюдава в ранните творения на Л. Каравелов - от типа: Аз пътувах, срещнах някого и той ми разказа следната история. Следва, т.е. вставен в рамката, е основният сюжет, който в края на повестта е рамкиран с връщане към първата история. Така отначало е въведен разказвач, който среща героя и от тук нататък героят става разказвач. Накрая първият разказвач завършва рамкиращия разказ, като се връща към изходната случка. Вж. напр. повестта на Л. Каравелов „Неда. Записки на една калугерка“. Този похват Л. Каравелов ползва още в първата си публикувана белетристична творба „Войвода“.

През 40-е години на 19-и век се увеличава броят на грамотните и изкушени от творческа работа българи, което води и до активизиране на преводаческата дейност. Ключови преводи на това 10-летие са на романите „Приключенията на Телемаха“ (автор – Фр. Фенелон) и „Чудесиите на Робенсина Крусо“ от Д. Дефо, преводач Ив. Богоров. В двете книги заниматело е представен просвещенският модел на света. Основното послание е в типичната за Просвещението убеденост, че чрез разума може да се разреши всеки проблем и че съдбата на човека зависи от неговата собствена инициативност.

Други важни преводни текстове: В началото на 40-е години на 19-и в. Никола Пиколо превежда от френски на новогръцки два романа на законодателя на сантиментализма в европейската проза Бернарден дьо Сен Пиер. От новогръцки на български през 1850 г. ги превежда Атанас Гранитски под заглавия „Индийската хижа“ и „Павел и Виргиния“. В ранната българска проза се слага акцент върху чувствата на човека.

Побългарена проза. Това е явление в преводаческата практика на всички балкански народи. Такъв тип адаптация на чужд сюжет се появява и в европейските литератури на романтизма, но побългаряването не е явление на романтизма. В българския случай това адаптиране има отношение към усвояването на маниера на разказването, тъй като върху вече изграден сюжет се правят редакции:

- в имената на героите (Луиза става Цветана)

- в мястото (Рейн става Дунав)

- в титлите, паричните знаци, дрехите и т.н.

            Така върху чуждия сюжет българската белетристика усвоява умението да разказва.

Кристоф Фон Шмит – от него са побългарени десетина текста. Тези текстове внушават идеята за висшата справедливост (ако човек е добър, рано или късно ще получи справедливост). Това се доближава до народната приказка и е причината за популярността на творбите на Шмит – един немски автор, отдавна забравен в родината си.

Смяна в концепциите за превода през Възраждането:

Започва се с превод-компилация. Това е характерна процедура за ранната преводаческа практика (включително и Софроний). Следващо по време на поява е побългаряването, т.е. адаптацията на чужд текст към българския читател. То може да бъде открито и в трите литературни рода – в поезията, прозата и драматургията. Третият тип е точният превод, придържането към волята на автора.

Побългаряването започва да се оценява като литературна кражба и епигонство най-напред в прозата и това става през 60-е години на 19 в., когато домашната белетристика е започнала да създава оригинални творби. Най-рано срещу побългаряването в прозата възстава литературният критик Любен Каравелов, въпреки че самият той по това време продължава да адаптира чужди стихотворения – най-често от украинския поет Тарас Шевченко. Кражбата в поезията става проблем през 90-е години на 19 в., когато Пенчо Славейков разобличава Вазов по повод сбирката му „Италия“. В драматургията също има побългаряване, но то отмира от само себе си.

ВТОРИ ЕТАП. Към края на 50-е, началото на 60-е години на 19 в. повествователното умение достига определена самостоятелност. През 1859 г. и 1860 г. в руския и българския периодичен печат едновременно дебютират четирима български прозаици:

·         1859 г. на руски Василаки Попович „Разходка до лозята. Из разказите на моята баба.“

·         1860 г. дубютират трима:

·         на руски Любен Каравелов „Войвода“

·         на български Райко Жинзифов разказ „Прошетба“ (разходка), публикуван в сп. „Братски труд“, което се издава в Москва от българските студенти там. Темата на разказа е антифанариотска.

·         на български Васил Друмев публикува повестта „Нещастна фамилия“ в цариградското сп. „Български книжици“

За Василаки Попович и Райко Жинзифов това са единични опити във възрожденската проза. Тримата големи белетристи на българското Възраждане са Васил Друмев, Любен Каравелов и Илия Блъсков, който дебютира през 1865 г. Тогава е отпечатана в Болград, в отделна книга и с името на баща му като автор първата повест на Илия Блъсков „Изгубена Станка“.

Общото във всички изброени творби е темата за безправната участ и вариантите на съпротива на българина. Тази тема се проявява под изключителното влияние на поемата на Г. Раковски „Горски пътник“.

Друга обща особеност на ранните възрожденски белетристични произведения е съсредоточаването на сюжетите им около мотива нещастна фамилия, т.е. характерно за ранната българска проза е обвързването на съдбата на героя със съдбата на семейството.

Друмев и Блъсков изчерпват темата с първите си творби. Единствено Каравелов остава верен на тази тема, като създава цикъл разкази през 60-те години и се връща към темата след средата на 70-те години на 19в.

Друмев и Блъсков във вторите си творби се насочват към темата за съдбата на интелигента в изостаналото българско общество. Караавелов също засяга тази тема, но тя е сложно преплетена със социалната. Т.е. други теми, към които се обръща възрожденската белетристика през своя втори етап, са темата за „съдбата на интелигента“, за „ролята на парите“ и за градското живеене. Трите теми са свързани в сюжетите чрез историите на героите.

През 1863 г. излиза второто произведение на В. Друмев, печатано също на български в цариградския бг в. „Съветник“ - „Ученик и благодетели или чуждото си е си чуждо“. В края на 60-те год. (1868 г.) Л. Каравелов живее и твори в Сърбия. Там издава „Крива ли е съдбата“, „Сока“, „Наказал я бог“, които са върху темите за града, парите, интелигента. В началото на 70-е год. (1870 г.) излиза втората повест на Илия Блъсков „Злочеста Кръстинка“.

Ранните повести носят белези на влияние от страна на сантиментализма и романтизма, особено на френската романтична проза. В късните повести на Друмев и Каравелов учените откриват влияние на руската натурална школа (реализма на 19 в.) в лицето на Николай Гогол.