Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.04.2017 10:27 - Неофит Бозвели. Конспект на лекция
Автор: elenanalbantova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3202 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 25.06.2018 23:24


Неофит Бозвели (Архимандрит Неофит Петров Котленец, Архимандрит Неофит Хилендарец) е роден в края на 18 в. в село Котел. (Архимандрит е висш монашески чин, предхождащ митрополитския. Вероятно е присъден на Неофит в нач. на 30-те год. на 19 в. от Търновския митрополит Иларион Критски.)

Тъй като Котел до средата на 19 в. играе важна роля в бг културна история, тук ще се спра бегло върху тази роля. Днес Котел е град, но в Османската империя едно селище може да получи статут на град, само ако 50% от жителите му са мюсюлмани. Поради тази причина Котел остава със статута село. Котел е едно от бг селища, които изпълняват дервентджийска служба – т.е. жителите са дервентджии/проходопазачи - имат задължението да охраняват и поддържат пътя през прохода край селото в замяна на някои привилегии, вкл. и в селището да не се заселват мюсюлмани. Макар и доста богат в епохата, в административно отношение Котел остава село. (Препоръчвам да прочетете книгата на Милен Русков „Възвишение“ или поне да гледате филма! Единият герой постоянно цитира Бероновия Рибен буквар. Книгата е една от творбите на съвременната бг литература, които трябва да познавате!)

В Котел са живели и работили част от книжовниците на т. нар. Котленски книжовен център от 18 в. - той е от дисперсен/разпръснат тип и включва книжовници и от близките села Жеравна, Градец, Тича. Най-изявен негов представител през 18 в. е Поп Милко Котленски, който е учител на поп Стойко Владиславов (бъдещият Софроний епископ Врачански). Т.е. не е случайно, че първото селище, към което се насочва Паисий, за да търси съмишленици, е именно Котел. В Котел са родени освен Стойко/ Софроний, Неофит Бозвели (за когото се приема, че е бил ученик на поп Стойко Владиславов) и Георги Раковски, още много от забележителните възрожденски книжовници, политици и учители:

Напр. внуците на Софроний Врачански. Те са тримата синове на неговия син Цонко (един от запомнящите се епизоди на „Житие-то“ е за това, че този син откупил снабдяването на войската с овче месо, разорил се и баща му бил хвърлен „в затворка“, и всеки ден чакал и него да набият на кол. За корицата на книгата си „Заради Възраждането“ съм ползвала картина на един от потомците на Софроний – художника Петър Дачев.). След смъртта на сина си Софроний поема грижата за тримата си внука. Отвежда ги в Букурещ и ги настанява да учат в т.нар. Бейска академия – лицеят Св. Сава“ (сега в центъра на Букурещ). Там те приемат фамилията Богориди. Средният внук Георги умира там. Най-големият от внуците е Стефан Богориди – той е българинът, достигнал до най-висока длъжност в Османската империя - Съветник на двама султани. Малкият брат Атанас Богориди е изявен книжовник на гръцкото просвещение;

Други котленци са:

Петър Берон, който през 1824 г. издава в Брашов първия български светски учебник, известен като Рибен буквар;

Анастас Кипиловски – един от съратниците на П. Берон в Брашовския филологически кръг и един от ранните възрожденски книжовници;

Анастас Гранитски, учител и книжовник, който прави едно от преизданията на първата новобългарска печатна книга „Неделник“ на Софроний Врачански.

От близката до Котел Жеравна е забележителният възрожденски учител-елинист Райно Попович. От Жеравна е и Стефан Попниколов Изворски – един от ранните ни поети (Името запомнете във връзка с билетите за началните стъпки на драматургичния жанр и за появата и развитието на възрожденската поезия. През 1843 г., когато е учител в Шумен, той поставя началото на театралните представления в края на учебната година. Включва се и в полемиката може ли на български да се пише поезия със стихотворението „Не ставало стихове на българский език. Ответ“, изградено около акростих „Изворский доказва не става ли“/„Цариградски вестник”, 1858 г.)

Близо до Котел е роден и Гаврил Кръстевич, ученик на Райно Попович в Котел, стипендиант заедно с Г. Раковски на Ст. Богориди във Великата гръцка народна школа/ гръцка гимназия в квартала Куручешме в Цариград. Гаврил Кръстевич като стипендиант на Ст. Богориди завършва и право в Сорбоната /Париж/. Той е един от висшите турски администратори във времето на реформите (епохата на Танзимата). Той е и авторитетен възрожденски книжовник – ще спомена само книгата му „История блъгарска“, 1869 г., която е с огромен списък на спомоществователите, сред които и Стефан Караджа, който е обесен една година преди отпечатването на книгата на Кръстевич, ученичката Райна Попгеоргиева Футекова (бъдещата Райна Княгина) и мн. други. Гледището на Г. Кръстевич за произхода на българите провокира проф. по история в Харковския уни Марин Дринов да напише полемичната статия „Хуни ли сме?“. Г. Кръстевич е областен управител на Източна Румелия, по времето на когото е осъществено Съединението през 1885 г. Преди него пръв областен управител на Източна Румелия е най-малкият син на Стефан Богориди Александър Богориди /Алеко паша/.

Макар да е планинско селище, котленци – както знаете от „Житие и страдания грешнаго Софрония“ – отглеждат огромно количество овце, които продават в Цариград. Те ги отглеждат в Добруджа, която по онова време е наричана „задния двор на Котел“ (прочетете за живота на тези овчари, конкретно за медвенските овчари /Медвен е близо до Котел/ в началото на „Записки по бг въстания“ от Захари Стоянов. Там той разказва и за популярни през Възраждането книги. Разказът му ни интересува като илюстрация на вече разслоилата се в периода на Късното възраждане бг книжнина на масова и висока. („Записки по бг въстания“ от З. Стоянов е достъпна онлайн.)

 

Като общественик и като книжовник Неофит Бозвели е изключително мащабна фигура. Неговото книжовно наследство е запазено фрагментарно и въпреки това то показва интерес към различни жанрове, характерни за бг Просвещение, като той не само изчерпва възможностите на естетиката на бг Просвещение, но и открива нови теми, отвеждащи към вътрешните пространства на човешката душа. Начало на епохата на бг Просвещение поставя Софроний Врачански, а нейн финал – Неофит Бозвели. Акад. Мих. Арнаудов нарича Бозвели пръв писател сред революционерите и пръв революционер сред писателите. Проф. Ив. Шишманов го определя като „писател по неволя“, който пише само по време на заточенията си, когато не може да проповядва директно идеите си. Акад. Ив. Радев настоява, че Бозвели има ясно самосъзнание на писател.

Неофит Бозвели е роден в края на 18-и в., когато умира напр. Дени Дидро – създателят на Енциклопедията - една от емблемите на Европейското Просвещение.

За рождена година на Неофит Бозвели се приема 1785 г. (Връстник е на В. Априлов, р. 1789 г. Те и умират приблизително по едно време – Априлов през 1847, Бозвели през 1848. Към началото на 40-те години на 19 в. те двамата, независимо един от друг – т.е. именно тогава е дошло времето на тази идея - ориентират бг общество в търсене на външен съюзник за промяна на бг съдба – Бозвели на Запад /Франция с посредничеството на поляците/, Априлов на Изток към Русия.) По книгите, които издава, Н. Бозвели се подписва Неофит Петров и „Неофит архимандрит Хилендарец, родом от Котел“. Бозвели, което ще рече луд, непокорен, е прозвище, дадено му заради неспокойни му характер. Към 1810 г. той се замонашва в Хилендарския манастир на Атон. През 1813 г. вече е таксидиот в Свищов. Именно тук се изгражда като първи бг политик, който опитва да ангажира с бг съдба не Русия, а Западна Европа и конкретно Франция.

До края на 30-те години на 19 в. Неофит Бозвели работи като учител в Свищов заедно с Емануил Васкидович, с когото подготвят мн. интересната и важна за развитието на ранната бг школска книжнина енциклопедия „Славеноболгарско детоводство“ в 6 тома. (За изпита: за него да се говори и в билета Просвещенска книжнина на 20-40-те години на 19 в.)

Е. Васкидович е съавтор на две от 6-те части на енциклопедичния учебник: Част втора, която е учебник по добри маниери и читанка (включва – както и ІІ Видински сб. на Софроний - характерните за Просвещението Езопови басни и Нравоучителни повести) и Част трета, която е един от първите бг учебници по българска граматика.

Според озаглавяването Неофит Бозвели е автор на:

ч. І, която най-общо казано е буквар,

ч. ІV Аритметика,

ч. V Кратко политическо землеописание – което включва и първата география на българските земи, написана от българин. В кратки статии Бозвели описва няколко български селища (нещо подобно, но значително по-разгърнато и само за селищата със светски български училища,  прави и Васил Априлов в „Денница на новобългарското образование“ след 6 години, през 1841 г.); изброява реки, протичащи през бг земи. (учебникът е дигитализиран, достъпен в интернет)

ч. VІ, което е писмовник, т.е. учебник за писане на писма.

Бозвели е автор също и на „Кратка свещена история и свещен катехизис“ (1835 г.).

В. Априлов: Кратка, но полезна училищна енциклопедия за юноши, която служи, за да ги въведе в техните бъдещи, по-пълни учебници. В нея заслужава одобрение предимно петата част, която между другото съдържа и землеописанието на самата България. В нея се намира кратко описание на много български села и селца в Тракия, Епир (Албания) и Македония. Макар тези описания изобщо да са оскъдни и много недостатъчни, издателят и за това заслужава благодарност. Желателно е и други българи да описват според възможностите си това, което знаят за своята страна. Тогава ще се състави пълна география и точна статистика на България./ Денница ... 1841 г.

(Повече отзиви вж. в: Янев, С., Ел. Налбантова. Атлас на бг лит 1740-1877. Пд, 2012.)

В ч. ІІ на „Славяноболгарско детоводство“ са представени правилата по добро поведение като условие за интеграция на младия човек в обществото. В тези популярни учебници по благонравие се представя нова, модерна, градска ценностна система и те са един от пътищата за модернизиране на бг общество през Възраждането (за подробности може да видите първата част на книгата ми „Възрожденският човек – утопии и реалности“).

„Славяноболгарско детоводство“ е енциклопедичен тип учебник и с това се превръща в най-забележителен образец на бг Просвещение. Енциклопедизмът е най-ярката характеристика на Просвещението. В тази епоха човечеството вярва в познаваемостта на света и в познаваемостта на законите, които го подчиняват. От друга страна това е шест томен учебник – за разлика от Бероновия също енциклопедичен Рибен буквар. Т.е. тук вече наблюдаваме процес на разпад на енциклопедизма.

Шестте тома на „Славяноболгарско детоводство“ са издадени през 1835 г. в Крагуевац, у Княжеско-сербской типографии, която е току-що създадена и притежава набор от кирилски букви. Припомням, че един от проблемите пред ранното бг книгопечатане е наличието на набор от кирилски букви – затова голяма част от ранните бг печатни книги са издадени в Будим (част от днешната Будапеща), където в университетската печатница има и кирилски букви. Крагуевац е по-близо от Будим до бг земи и престоят там е по-евтин. Самият Бозвели присъства и помага по време на набора.

От 1838 г. Бозвели напуска учителското поприще и се отдава на борбата за създаване на независима от Цариградската патриаршия българска църква, или с други думи казано - на борбата с фанариотите (така се наричат привържениците на Цариградската патриаршия, която се намира в квартала Фенер в Истанбул). Установява се в Цариград, където са се събрали стотици български занаятчии от всички краища на Българско. Най-голямо тяхно средище е Балкапан хан, където работят и живеят. Постепенно Бозвели се превръща в първи общонароден водач на църковната борба. Цариградските българи го подкрепят в решението му да се кандидатира за Търновски митрополит. След интриги и измами той е назначен за секретар (протосингел) на новоизбрания за Търновски митрополит и много по-млад от него Неофит Византион. Въпреки очевидния опит за подигравка, Бозвели приема назначението с надежда да влияе върху поведението на новоизбрания владика. Скоро влиза в конфликт с него и се оттегля в Лясковския манастир край Търново. Негов съмишленик от този период, а и впоследствие е тогавашният игумен на манастира Максим Райкович. През пролетта на 1841 г. Бозвели е арестуван  (Патриаршията има своя полиция) и е изпратен от Цариградската патриаршия на заточение в Хилендарския манастир. Това е Първото заточение на Бозвели -  от април 1841 до август1844 г. Успява да избяга и ок. две години остава в Цариград. Тогава влиза в контакти с полски емигранти и с тяхна помощ подготвя Изложение до султана, в което го убеждава, че трябва да подкрепи българското движение за църковна независимост и така да отслаби влиянието на Русия сред българите. (Изложението е запазено единствено във френски превод и е открито и публикувано от Ванда Смоховска-Петрова в книгата й Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. (Нови данни из архивите на Адам Чарториски. София, БАН, 1964.) Под натиска на руския посланик в Истанбул Бозвели отново е арестуван и пратен на заточение, този път в манастира Великата лавра „Св. Атанасий“, където е подлаган на психически и физически издевателства от монасите. В текстовете, писани по това време, често говори за лавритите като за символ на най-голяма жестокост. Второто заточение на Бозвели е от 1846 до 1848 г., когато той умира.

Бозвели е много страстен и пламенен оратор – свидетелство за това дава напр. Петко Р. Славейков, който като малко дете го е виждал в търновската чаршия. По време на двете заточения, когато е лишен от възможност пряко да въздейства на българската си аудитория, Бозвели написва множество произведения в различни жанрове, но върху една основна тема – нуждата от борба за църковна независимост.

По време на първото заточение Бозвели пише диалога „Просвещений европеец, полумершая мати България и син болгарин“. В него авторът така описва своите сънародници: |от скотовете и защо - не смеят да питат, стоят просълзени горките, гледат нечувствени и умаени като гъски, ходят в темна мъгла..."

На въпроса на майката Защо съм толкова бедна и нещастна, защо моите деца ме напускат и как мога да се справя?, онзи, който знае отговора, е Просвещения европеец, а отговорът е Просвещението. Във финала на диалога е изградена възхвала на просветата и са посочени формите, чрез които тя да достигне до българите: училища, в които да се учи на български; българите да познават своята славна история; да се издават книги и вестници на български език.

По време на второто си заточение Бозвели продължава работата си по този диалог, като от системата на героите отпада Просвещения европеец и неговата роля е изцяло поета от Син болгарин. Приема се, че това е илюстрация на наблюдението на автора, че сред българите вече са се появили достатъчно просветени и компетентни хора. Този най-обемен диалог на Н. Бозвели е достигнал до нас в няколко варианта/редакции и е добил популярност под името „Мати Болгария“ или „Плач на бедната Мати Болгария“. Най-сериозна заслуга за издирването, отпечатването и проучването на книжовното наследство и живота на Неофит Хилендарец Бозвели има акад. Мих. Арнаудов.

Освен вариантите на „Мати Болгария“, Н. Бозвели създава още няколко диалога, в които героите не са алегории, а са конкретизирани. В тях отново се появява синът, млад човек, който живее в емиграция и не познава живота в Българско. Той се среща с емигранти-българи, обикновено търговци, с които обсъжда тежкото състояние на Отечеството и как то може да се облекчи. Такива са напр. „Любопитнопростий разговор“ и „Разговор на любородните“.  

Като основен антагонист и виновник за състоянието, в което е Мати Болгария, в диалозите на Бозвели са посочени гръцкото духовенство и българските чорбаджии. В текстовете са изградени миниетюди, разкриващи епизоди от издевателствата на гръцките владици над българите.

Голямата тема на Бозвели – и като писател, и като политик - е създаването на независима българска екзархия. В духа на реформите на епохата и като търси съюзник срещу руското влияние, той вижда в политиката на Султана възможност за еманципирането на своите единородци.

Движение в интерпретацията на образа на турчина: През 30-40-те години на 19 в. сред част от българския елит се разпространява надеждата, че Султанът ще осъществи достатъчно радикални промени в Империята, които да изравнят правата на поданиците от различни етноси и религии. Това води до появата в книжнината на различни по жанр творби, най-вече на стихотворения, в които се изразява тази надежда. Заедно с това след прогласяването на реформите от 1839 г. Неофит Рилски пише стихотворението „След Хатишерифа“, описващо контраста между прогласените реформи и реалните последици за християнските поданици на султана.  През 50-те години на 19 в. тези илюзии са изчезнали, за което говори напр. публицистичната сатира на Г. Раковски „Пиршество на турски велможи“, публикувана в първата му книга „Предвестник Горскаго пътника, 1856 г. (разказва, че новите чиновници, които се отричат от забраните на исляма за пиене, са потънали в пиянство и разврат. Завършва с думите „Горко на царството, управлявано от такива чиновници! Горко на поданиците на това царство!“). През 60-те години в т.нар. руски разкази на Л. Каравелов се развива тезата за безправното положение на българите и за турчина като непоправим злодей, а през 70-те години в новонаписани текстове на Л. Каравелов се появява образът на мъдрия турчин (напр. в „Маминото детенце“).

Други проблеми около книжовното наследство на Н. Бозвели са:

·       Доколко диалозите на Бозвели могат да се гледат като начало на възрожденската драматургия – Основният контрааргумент за връзката с драматургията е, че героите в тези диалози споделят едни и същи идеи, тоест между тях няма (драматургичен) конфликт. По жанр те са диалогично-публицитични трактати.

·       Езикът на Бозвели свидетелства за това, че книжовникът има ясно съзнание, че литературата се пише на език, различен от говоримия. По това можем да обединим книжовното наследство на Паисий, Бозвели и Раковски, при които се наблюдава противопоставянето на езика, темите, героите на „високи“ и „ниски“, като очевидно темите за съдбата на Отечеството се възприемат като „най-високите“ теми, по които може да се пише. Това е характерно за естетиката на класицизма и би могло да е едно от основанията за причисляването на написаното от Бозвели към просвещенската естетика. Въпреки близостта в демонстрираните езикови доктрини, героите и темите на Раковски са типично романтични и влечението към „висок“ книжовен език бихме могли да обясним с образованието му, което му дава класицистична, просвещенска естетическа компетентност.

·       Бозвели създава нови думи като „лепи“ по няколко корена един до друг. Много негови думи са изкуствено създадени и тромави, но формата им свидетелства за търсенето на вътрешен обем на понятието. По същото време за пръв път в поезията, създавана от Найден Геров, се наблюдава процес на редактиране, т.е. на замяна на една дума с нейн синоним (наблюдения върху това прави Георги Гачев в кн. „Ускорено развитие на литературата“, публикувана на руски през 1964г. и преведена и на български). Т.е. можем да говорим, че към 40-те години на 19 в. в литературата започва да се осъзнава нуждата от редактиране като проява на движението към фикционалност.

·       В тази посока можем да видим и появата на далекоглед в ръцете на Мати Болгария в първата редакция на диалога. Появата на този странен атрибут в ръцете на иначе описаната като бедна и окъсана Мати Болгария е свидетелство за пътя на бг словесност към откриването на модерния за времето „всевиждащ разказвач“ (Нещо подобно съм описала в „Изгубена Станка“ на Илия Блъсков, книгата ми от 1999 г. Тези два случая, отдалечени с ок. 20 години, илюстрират скоростта на естетическите промени в бг възрожденска словесност). Направил опит, в следващите редакции Бозвели не поставя в ръцете на Майката този инструмент, чието наличие в първата редакция очевидно служи за обяснение как така тя, седейки пред една отдалечена пещера, може да вижда както става „в дворовете“ на синовете.

·       Друга тема, която неочаквано прави Бозвели изключително актуален днес, е че той въвежда в нашата словесност темата за емиграцията на българите, която заплашва от обезлюдяване Мати Болгария. Затова е големият плач на Мати Болгария – затова, че нейните деца са намерили дом някъде другаде, а тя пустее.

 

Бозвели създава две мемоарно-биографични творби - „Разговор с един бесарабски българин“ (въпреки думата разговор в заглавието, не е диалог!) и „Краткое начертание жизни … Николая Димчовича“. Тези две произведения се вписват в една поредица от няколко текста, писани от различни автори независимо един от друг (Софроний, Бозвели, Раковдски), които са илюстрация на ранните бг повествователни опити, на първите стъпки в усвояването на нов – следфолклорен и следагиографски – тип белетристично мислене. Текстовете на Бозвели са вторите по време опити във възрожденската проза.

В „Разговор с един бесарабски българин“ е изграден образът на героя чрез ретроспекции и чрез характеристиката, която му правят неговите врагове. Освен други похвати, тук са използвани възможностите на художественото пространство.  Героят е болен, прикован на легло и дори не може да стане да вземе стомната с вода. Но той е духовно подвижен – цял живот се е опитвал да промени мисленето на българите. Текстът е изграден върху опозицията подвижност-неподвижност и това го прави силно драматичен. Тази опозиция, както видяхме в „Житие и страдания“, и както ще видим по-нататък при работата с белетристиката на 60-70-те години на 19 в., е основната опозиция, върху която се гради бг възрожденска проза. 

„Разговор с един бесарабски българин“ би могъл да се анализа и през призмата на жанрологията. Той е сред малкото възрожденски разкази. Макар в ретроспекциите да разширява художественото време и пространство, хронотопът на случката е ограничен. Това прави Бозвели начинател на нов и непопулярен за бг възрожденска словесност жанр.

Чрез двете си мемоарно-биографични творби още през 40-те години на 19 в. Бозвели открива някои от основните поведенчески стереотипи и социални колизии, изграждащи образа на интелигента.

Другите жанрове, в които Бозвели твори, освен школската книжнина, устните проповеди, диалогично-публицистичните трактати, мемоарно-биографичните произведения, са епистоларният и поетичните – основно елегията.

Докато е в заточение, Бозвели пише писма до свои съмишленици, които са писма-послания, разпространявани и четени публично от адресатите си. В тях са събрани не само идеите на Бозвели-общественика, но и се появяват нови за словесността ни настроения: тъга, отчаяние, самота, мисли за старостта и смъртта. Тези писма можем да определим като принадлежащи към епистоларния жанр (жанрът на писмата), също характерен за Европейското Просвещение.

Макар някои да се появяват още в учебниците, именно писмата са мястото на реализация и на поетичните опити на Бозвели, с които той се нарежда сред ранните ни стихотворци. Както и в писмата, и тук темите са самотата, отдалечеността от другарите, смъртта.




Гласувай:
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: elenanalbantova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 173296
Постинги: 71
Коментари: 8
Гласове: 42
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031